Олег ПОСТЕРНАК
Франция се опитва да запази влиянието си в регионите, където в миналото е разполагала с колонии. Неоколониалните претенции на френския президент Еманюел Макрон вече са се превърнали в повод за порой от критика от страна на Израел, Алжир, Азербайджан. Балканите също са били обект на колониалната политика на Франция в края на XIX век.
Тогава Париж е възпрепятствал самоопределението от страна на балканските народи и постигането на независимостта им от Османската империя.
През последния месец между Държавата Израел и Френска Република се наблюдава безпрецедентно влошаване на отношенията, предизвикано от ескалацията в Ливан.
На 16 октомври 2024 г. Париж забранява на израелски компании да участват в изложението за военна индустрия Euronaval. Преди това следва призивът на президента Еманюел Макрон да се прекратят доставките на оръжия за Израел, като френският държавен глава също така осъжда израелската военна операция в Ливан.
На всичкото отгоре, Макрон изрази мнение, че израелските власти не бива да игнорират решенията на ООН, тъй като държавата им е била създадена “в резултат на резолюцията, приета от ООН”.
”Държавата Израел е била създадена не от резолюция на ООН, а от победата, постигната във Война за независимост с кръвта на героите и бойци, много от които са преживяли както Холокоста, така и режима “Виши” във Франция”, реагира остро израелският премиер Беня Бенямин Нетаняху.
Изявлението на френския президент предизвика небивала критика в Израел както от страна на официалните лица, така и в местните медии.
В стотиците репортажи и статии на израелските медии отново и отново се реферира към колониалното минало на Франция, към сегашната ѝ неоколониалистка политика, а също така към ниския рейтинг на подкрепа за самия Еманюел Макрон сред французите.
“Класическият пример на западноевропейската държава, което, с цялото си минало, протекторат над Ливан, колониализъм, вместо да направи нещо за Ливан, става заложник на палестинското лоби”. Така коментира изявленията на Макрон професорът-арабист от Тел Авивския Университет Узи Раби в ефира на телевизия Kan 11 от 5 октомври.
Негов колега по Тел Авивския университет, водещ експерт по международни отношения Емануел Навон, коментира на 6 октомври скандала в ефира на радиото на израелските въоръжени сили.
”Франция е била в Ливан в качеството си на колониална държава между двете световни войни, но това не означава, че е запазила влиянието си в тази държава…”, пояснява Навон: “Това е типичната за французите заблуда, те забравиха, че повече не са свръхдържава”.
Аналогична позиция изразиха и много други представители на политическия и експертен елит на Израел.
“1940 година - Вишистка Франция подкрепя нацистите. 1967 година - Франция налага ембарго върху доставките на оръжия за Израел. 2024 година - Макронистка Франция подкрепя нацистите”, иронизира на 6 октомври т.г. министърът на социалното равенство на Израел Май Голан.
На 16 октомври 2024 г. последва реакция и от страна на Министерството на отбраната на Израел. “Действията на президент Макрон представляват позор за френската нация и ценностите на свободния свят, които той, по думите му, отстоява”, разкритикува Париж военният министър Йоав Галант.
Интересното е, че риториката на властите в Израел за неоколониалната политика на Франция е в един тон с онази, която отдавна се чува от страна на мюсюлманските държави като Алжир и Азербайджан.
На 6 октомври т.г. успоредно с влошаването на френско-израелските отношения, в Баку се проведе международната конференция “Френската политика на неоколониализъм в Африка”. В дискусиите взеха участие представители на девет африкански държави.
Сред участниците в конференцията беше известният активист от Бенин, изявен критик на френския неоколониализъм и ръководител на НПО URGENCES PANAFRICANISTES - Кеми Себа.
Седмица след конференцията, на 14 октомври 2024 г., Кеми Себа пристига в Париж, за да навести болния си баща. Но е арестуван от френските специални служби по подозрение в “чуждестранна намеса” в работите на Френска република. Но поради липсата на доказателства активистът е освободен на 17 октомври. Според адвоката на Себа, задържането е било произведено от мъже в маски и е било съпроводено от физическо насилие “в духа на демократическите ценности”.
В епохата на колониализма си, Париж редовно е извършвал етнически чистки и геноцид в Алжир. Сегашният президент на Алжир Абделмаджид Тебун констатира, че френската колонизация, продължила около 130 години, е взела живота на около 5,6 млн. алжирци.
През 2017 г., в качеството си на кандидат-президент, Еманюел Макрон посещава Алжир, където самият той окачествява епохата на френския колониализъм на африканския континент “престъпление срещу човечеството”. ”Ние дължим извинение на онези, по отношение на които сме извършвали такива действия”, каза тогава френският президент.
Но властите в Париж досега не са се извинили официално пред алжирския народ, не са изплатили репарации и не подведоха под отговорност никой от виновниците.
Понастоящем, отношенията между Франция и Алжир редовно са подложени на дипломатически потрясения. Особено отчетливо това се проследява по време на президентството на Еманюел Макрон. През 2021 г. Алжир отзовава посланика си във Франция и забранява на френски самолети да минават транзитно през въздушното му пространство.
Двустранната дипломатическа криза бе предизвикана от скандалното изявление на Еманюел Макрон, в което той каза, че “създаването на Алжир като нация е явлението, което заслужава да бъде наблюдавано”. “Съществувала ли е тази нация преди френската колонизация? Това е въпросът”, заяви тогава френският държавен глава.
През януари 2023 г. Макрон директно заявява, че не смята за нужно Франция да иска прошка у Алжир. На 7 октомври 2024 г. алжирският президент Тебун за пореден път отказва да посети Париж, обвинявайки френските власти в “колониализъм и геноцид на алжирци”.
Колониалните “хватки” на Франция са се проявявали и на Балканите. Дипломацията на Париж покрай Източния въпрос (участието на великите държави в подялбата на Османската империя) е допринесла за удължаването на турското владичество върху балканските народи.
Франция, бидейки в края на XIX в. водещ инвеститор в османската икономика, е била повече интерес от останалите европейски сили в запазването на цялостността на Османската Турция.
Имперската отоманска банка, формална основана като държавна такава, към 1880 г. напълно е преминала във френски ръце. Благодарение на това французите са получили директен достъп към редица отрасли на османската икономика: изграждането на железопътните линии, изграждането и експлоатацията на Истанбулското и Бейрутското пристанища, градския транспорт, водоснабдяването, енергоснабдяването, телефонните комуникации. По този начин, към началото на ХХ в. Франция е контролирала значителната част от стопанските дейности на Османската империя.
Естествено, отчитайки гореизброените факти, Франция е полагала усилия да забатачи процеса за извоюване на независимост от страна на Балканските държави. Това, на практика, означаваше да си продължава угнетяването на балканските народи от страна на Османската империя.
Националноосвободителните движения на балканските народи непременно са били пресичани с масови репресии и зверства от страна на Портата. Например, по време на потушаването на Априлското въстание от 1876 г. е било извършено т.нар. Баташко клане, в резултат на която са загинали около 5000 българи. Но тези жертви не са ги интересували властите на колониалистката Франция, която към онзи момент е държала преобладаващата част от външния дълг на османците - цели 60%.
Шанс за балканските народи се е появил на Берлинския конгрес от 1878 г., свикан в резултат на Руско-Турската война от 1877 - 1878 г. Основната тема за обсъждане на конгреса е бил въпросът с острият въпрос освобождението на балканските народи. В резултат на този конгрес, само Сърбия, Румъния и Черногория са успели да се освободят от властта на османците. Докато България, Албания, Босния и Херцеговина не са успели да получат независимост.
Ролята в това е изиграла позицията на колониална Франция. Властите в Париж активно са лобирали за собствените си интереси и систематично са действали в разрез с правото на балканските народи за национално самоопределение.
Авторът е политолог, член на Асоциацията на професионални политически консултанти на Украйна