Величието на една нация си личи по отношението към психичноболните. Тази парафраза на великата мисъл на Ганди, съвсем не е далеч от истината. Особено в българските условия. Отвъд поредните екскурзии на многомилионна София, високопарните фрази на политиците за това в каква прогресираща държава живеем, отвъд тропането на хорце и развяването на националния трибагреник, от ФАКТИ решихме няколко дни след националния празник да покажем една друга реалност. За която сме отговорни всички. Като народ, който е много далеч от величието.
Всъщност да се направи репортаж за държавната психиатрична болница "Св. Иван Рилски" се оказа цял логистичен ребус. Болницата отстои на двайсетина километра от София, в полите на Стара Планина, в квартал Курило на град Нови Искър. Важни подробности, тъй като Централният софийски затвор например е почти в центъра на града. Курило е място иначе красиво, но крайно неподходящо за подобно болнично заведение. Следва да се подчертае, че в него се лекуват хора, които след изписването си би трябвало плавно да се върнат в нормалния ритъм на обществото. Условия за това
обаче няма. Двайсетте километра до болницата се усещат като пътуване всъщност 80 години назад в световната история, когато хитлеристка Германия строи своите концлагери. Именно като към концлагеристи е отношението на държавата ни към психичноболните. Сякаш те са някакви издънки, недостойни за живот, недостойни за показване. Расизъм в пълна степен в държава-членка на ЕС през 2019 г. Звучи немислимо, но е факт.
До болницата се стига по разбит път, който води към голям поддържан двор, в чийто краища са разположени сградите. Медицинските сестри, които заслужават отделен материал за геройствата си, разказват, че сами поддържат местата, където единствено могат да се разхождат част от пациентите. Тези, на които е позволено. Помощ няма отникъде. Персоналът, предимно женски, се е специализирал в ремонтите и поддръжката на сградите. Всичко се прави с цел да е малко по-леко пребиваването
за настанените, за които това е целият свят. Една стая, един коридор, обща тоалетна и баня, и градинката отпред.
Структурно болницата е разделена на две мъжки и две женски отделения. В едните са настанени по-тежките случаи, другата е от полуотворен тип. Стаите са с три или четири, но има и такива с пет легла. Нещо, което в никакъв случай не спомага за персонализирано отношение и не е подходящата среда за възходящо състояние на психиката на един човек. Клинично здрав би се сринал в подобни условия, камо ли такъв с проблеми. Но така е то - в държавата, в която всички искат да са доминиращи,
успели, богати. Другите кучета ги яли. Тоалетната и банята е една в отделение, разбира се обща. Стените са напукани, леглата соц, вратите също, отвсякъде лъха на старо, а въздухът е напоен с усещането за тежки човешки съдби. Желанията и съответно радостите тук са съвсем прости. Жените от персонала с гордост казват, че наскоро е извършена подмяна на част от дограмата. Все още не е измазано навсякъде след ремонта, но тук времето очевидно тече по друг начин. Пациентите пък ще се зарадват на цигара, но и една усмивка и разговор са напълно достатъчни.
Общуването с настанените тук всъщност се оказва извънредно приятно. В свят, в който всеки е втренчен в мобилния си телефон, бронирал се е в колата си или гледа поредните изкуствени хора, част от безумно риалити, вечер пред телевизора, пациентите в Курило са глътка свеж въздух. Без маски, без предразсъдъци, без комплекси. Човешки същества в натурален, чист вид. Невинни за съдбата си и въртящи се в омагьосания кръг на собствените си мисли. Но третирани като прокажени, като подчовеци. И забравени от всички. А най-страшното е, че в България голяма разлика между "здравите" и "болните" няма. И едните живеят зле, и другите.
Може би неслучайно държавата е локализирала болницата в непосредствена близост до Курилски манастир "Св. Иван Рилски". За да покаже, че след като тя е абдикирала, то само Господ може да помогне на пациентите тук. Сякаш това символизира и скулптурата "Молитва" на Иван Лазаров, която е пред едно от женските отделения.
Така, с усещане за деградацията на нацията ни, приключва посещението в държавната психиатрична болница в Курило. Където, досущ като в "Полет над кукувиче гнездо" или "1984", държавата гази различните, само че с невидимия ботуш. Който е също толкова страшен. Разликата е там, че ние дори Рандъл Макмърфи си нямаме. Диагноза на един приспан и заврян в ъгъла народ.
За да не пречи. Това е истинският трети март в наши дни. Не този на политиците и телевизора.
ИНТЕРВЮ С ЦВЕТЕСЛАВА ГЪЛЪБОВА, ДИРЕКТОР НА ДЪРЖАВНАТА ПСИХИАТРИЧНА БОЛНИЦА "СВ. ИВАН РИЛСКИ", ОЧАКВАЙТЕ УТРЕ ВЪВ ФАКТИ.