Лионел Меси е притежател на удивителните 6 „Златни топки“, докато Кристияно Роналдо има с една по-малко. Двамата са доминантна сила в света на футбола през изминалите 13 години, като от първата титла на португалеца през 2008 г. насам единствено Лука Модрич успя да наруши комфорта им.
Означава ли това, че наоколо не е имало други достойни, които да се нарекат „най-добрите в света“? Категорично отговорът е „Не“!
През годините е имало не един и два случая, в които Меси и Роналдо са ставали носители на „Златната топка“ незаслужено, въпреки че сме съгласни с твърдението, че са двамата най-велики футболисти на нашето време.
Нека се върнем през далечната вече 2010 г., когато Барселона бе една от най-доминатните сили в света на футбола. Онзи тим изобилстваше от таланти, но може би най-големият сред тях тогава бе Шави. Сега той може да е старши-треньор на „каталунците“ и тепърва да гради името си в професията, но тогава испанецът бе човекът, който задаваше стандартите на модерния плеймейкър. Някъде по това време се зароди стила „тики-така“, който се приписва с лека ръка на Хосеп Гуардиола, но истината е, че Шави бе причината този стил с безкрайното владеене на топката да се превърне в запазена марка на треньора. На практика всички събития на терена минаваха именно през звездата в центъра на терена и за разлика от другите на неговия пост, той обичайно бе човекът, който доставяше и последното подаване. Шави записа внушителните 21 асистенции онази година, но по-важното сякаш бе, че бе диригентът зад почти перфектния сезон на „каталунците“, които записаха само две загуби във всички турнири. Същата година той бе маестрото и в Световната купа за Испания, пропускайки само 25 минути от целия Мондиал. Тогава обаче той остана трети в класацията за „Златната топка“, защото всички вече бяха влюбени в техниката на Лионел Меси, а Кристияно Роналдо вече бе част от новия „Галактико“ на Реал Мадрид и бе действащият носител на трофея.
Андрес Иниеста е може би най-великият футболист, който никога не е вдигал „Златната топка“. Историята можеше и да е малко по-благосклонна към него, защото през 2011 г. той не само достигна нивото на техничари от ранга на Роналдиньо и Зинедин Зидан, но смело можем да заявим, че дори ги задмина. Фактът, че можеше да играе на различни позиции по терена го прави по-специален от всички онази година. В Барселона той рядко започваше два поредни мача на един и същ пост, макар най-често да си партнираше в центъра с Шави. Най-опасен обаче той бе, когато заставаше на фланга, където има зад гърба си единствено тъч-линията, а пред него нямаше значение дали има 1-2-3 или дори повече противници. Достатъчно бе едно докосване и топката се сервираше на крака на Вия, Педро, Меси или който и да било в предни позиции тогава за „каталунците“. Най-впечатляващ за Иниеста бе един мач срещу Реал Мадрид в средата на сезона, когато „кралския клуб“ инкасира цели 5 безответни гола. Защитата в „бяло“ се превърна в скъпоплатен зрител на шоуто, което бе спретнато от испанеца и колегите му. Манчестър Юнайтед също бе безпомощен във финала на Шампионската лига онази година, макар Меси да вкара Онзи гол с глава, който никога след това не се повтори за аржентинеца. Тогава обаче Андрес пак бе човекът, който диктуваше правилата на терена в най-важния мач за годината. Но през 2011 г. на наградите „Златна топка“ той бе изваден дори от топ 3, а скъпоценното кълбо отново отиде в ръцете на Лео Меси.
Годината вече е 2013-та, а „тики-така“ вече е минало. Байерн Мюнхен вече бе клубът, който не само побеждаваше всички свои опоненти, но дори прегазваше съперниците, ако ни позволите футболния сленг. Клубът спечели е требъл под ръководството на Юп Хайнкес и макар отборът му да изглеждаше балансиран във всеки един елемент от играта, там имаше едно грозновато момче, което имаше няколко елемента в арсенала си, но ги прилагаше до истинско съвършенство. Това бе Франк Рибери. Французинът не просто вкара 11 гола онази година, но направи и 23 асистенции от позицията си на ляво крило. Сезонът за него започна с няколко контузии, но от ноември предходната година нататък се превърна в дневния кошмар на всички крайни бранители в Европа. Рибери бе в основата на всяка една гръмка победа на „баварците“, като дори бе мозъкът зад двойния разгром над Барселона на полуфиналите в Шампионската лига, когато Байерн вкара общо 7 гола в двете срещи с испанския гранд. В квалификациите за Световното първенство Рибери имаше всичко на всичко 3 мача, в които не успя да добави гол или асистенция, но без да спира да тероризира съперниците при всяка отдала му се възможност. В надпреварата за „Златната топка“ обаче станахме свидетели на най-оспорваната битка в цялата история на приза. Кристияно Роналдо тогава събра 27,99% от доверието на гласуващите, Лео Меси получи 24,72%, а Франк Рибери отстъпи с 23,36%. Това е болка, която надали някога французинът би могъл да забрави, след като всички останали по-ниско профилни еквиваленти на наградата му бяха връчени безапелационно.
Мануел Нойер е от толкова дълго на върха на хранителната верига при вратарите, че дори забравихме кога той започна да разочарова нападателите от цял свят, когато насреща им се изправи той. Германецът обаче също има своя пик в кариерата и той дойде през 2014 г. Знаете ли, че той допусна само 34 гола в 51 мача, а „сухите му мрежи“ бяха общо 25 във всички турнири? Е, вече знаете. Нойер бе коренът на гигантското и страховито дърво на успехите, в което тогава се превърна германският национален отбор. С него под рамките на вратата „Бундестима“ вдигна Световната купа, а по пътя той разочарова нападатели от ранга на Неймар, Меси и Бензема. Стражът на Байерн допусна и само два гол в кампанията за Купата на Германия, макар да имаше своето падение срещу Реал Мадрид в Шампионската лига, когато отборът му пострада жестоко на полуфиналите. Но при отсъствието на Хайнкес, Мануел Нойер бе човекът, който държеше отбора единен. Мнозина тогава вярваха, че е време вратар да спечели наградата за „най-добър футболист в света“, но PR акцията на ФИФА за „Златната топка“ продължи. Кристияно Роналдо спечели третата си награда, а Нойер остана на косъм зад Меси в крайното гласуване.
Ето, че идва ред и на най-пресния случай, в който не-футболни аргументи решиха спора в полза на Меси. Това стана при последния триумф на аржентинеца през 2019 г., когато малцина можеха да повярват, че Върджил ван Дайк не се прибра у дома с топката от злато. Нидерландецът се превърна в най-голямото парче от липсващ пъзел в историята на футбола, когато бе привлечен от Юрген Клоп в Ливърпул, за да превърне скъпоценната му машина в истински шедьовър. Ван Дайк, според нас, е най-добрият централен защитник от Паоло Малдини насам, но не, защото двамата си приличат по футболни качества, а, защото и двамата оказват огромно влияние върху състав, изпълнен със звезди, за да реализират потенциала си. Онази година Ливърпул може и да не спечели Висшата лига, но триумфира с Шампионската, като през цялото време холандецът бе лекарството, което неутрализираше всички проблеми, предизвикани от съперниковите нападатели. В допълнение към изумителната му статистика, че никой не успя да го преодолее с дрибъл в хода на цялата година, Върджил наложи един чисто нов стандарт за централен бранител. Той се превърна в истински майстор на дългото подаване, а от това най-големи дивиденти натрупаха Мохамед Салах и Садио Мане през годините. Въпросната година Лео Меси бе едни гърди по-напред, според журналистите по света, но сякаш те гласуваха повече на автопилот, отколкото да бъдат максимално обективни в избора си.
Тази година мнозина са убедени, че няма по-заслужил от Робърт Левандовски за „Златната топка“. Полякът втори сезон под ред чупи рекорди във всеки един турнир, в който се включи, независимо от мнението на букмейкърите, че Меси ще вдигне седмата. Именно това би могло да се превърне в обира на века, просто защото виждаме, че аржентинецът изигра всичко на всичко 3 силни месеца с Барселона преди да си тръгне, а с Левандовски блести с еднаква яркост през изминалите 24 месеца.