Българският национален отбор по футбол затвори още една страница от своята история, като финишира на предпоследно място в Група C на световните квалификации за Мондиала в Катар. Отборът ни нямаше победа в продължение на повече от година. Но някак футболисти, треньори и ръководство намериха позитиви там, където обикновеният запалянко изобщо не ги вижда. Или дали? Ще се опитаме в следващите редове да проверим от коя страна на барикадата имат повече аргументи, като се опитаме да сме максимално обективни в преценката си.
Нека оставим 2020 г. настрана и да се фокусираме изцяло върху календарната 2021 г., когато се изиграха рекордните за отбора ни 13 мача. Статистиката показва, че сме спечелили 3 от тях, завършили сме наравно в 4 и сме загубили 6 двубоя. Головата разлика е 12:21. В тези числа са включени и 5 приятелски срещи, а останалите 8 са част от квалификационния цикъл.
Активът на българите в групата с Швейцария, Италия, Северна Ирландия и Литва е 8 точки с голова разлика от -8. Това ни отреди четвъртото място в надпреварата, което е на цели 10 точки от директната промоция за Световното първенство и на 8 от баражите. Зад нас се класираха единствено литовците, които спечелиха единствените си точки именно срещу нашите момчета.
Ясен Петров бе селекционерът, който имаше възможност да проведе всичките мачове в този период. Сравнителна характеристика в кариерата му на треньор показва, че той е допуснал най-лошия си актив изобщо с тим, в който е прекарал поне 10 мача начело. Средно България е спечелила 1 точка в 13-те си мача, ако допуснем, че и приятелските резултати се изчисляват по точка за равенство и по три за победа.
Старши-треньорът от ден първи прави всичко по силите си, за да отклони вниманието от играчите, като в най-трудните моменти се старае да е единственият, който да обира негативите. Той дори се разплака след равенството с Италия в Рим на 2 септември, което подчерта най-ясно тежестта, която е принуден да носи. Няколко дни по-късно стигна и до първата си победа над Литва в София, а веднага след това дойде и категоричният успех с 4:1 над Грузия. Жалко само, че срещата бе от приятелски характер, но все пак изглеждаше така, сякаш Петров е започнал да намира наистина най-добрата стратегия, която да пасва на настоящото поколение футболисти.
Така и така заговорихме за състезателите, тъй че е време да обърнем внимание на това, с което разполагаме в края на 2021 г.
37 различни играчи получиха повиквателни за представителния тим в изминалите 12 месеца. 10 от тях бяха пълни дебютанти, макар повечето да са на напреднала футболна възраст. Даниел Димов от Черно море дори е на 32 години, но едва сега получи своята възможност, за да брани родната чест.
8 от момчетата намериха начин, за да се разпишат поне по веднъж под ръководството на Ясен Петров, но нито един не успя да вкара повече от 2 гола в целия квалификационен цикъл. И тук съвсем обективно можем да заявим, че липсва класен голмайстор сред въпросните 37 души, които бяха изпробвани в един или друг момент. Но забележете, сред тях са Атанас Илиев, който вкара 16 гола в миналата кампания за Ботев Пловдив, Димитър Илиев, който има 14 попадения за Локомотив Пловдив за същата година и е двукратен носител на приза за „Играч на годината“, Спас Делев от Арда Кърджали, който от крилото заби 8 попадения и даде 7 асистенции. Топ асистентът Кирил Десподов от Лудогорец е на хартия звездата в националния тим с неговите 9 финални подавания. Някъде там можеше да е и ветеранът Мартин Камбуров, който, въпреки че навърши 41 години през октомври, продължава да е най-класният реализатор у нас, но по някаква причина остава незабелязан. Та той дори е рекордьор по голове в цялата история на българския шампионат.
Нека сега обърнем поглед към изненадите сред повиквателните на Петров за 12-те му месеца начело.
Близнаците Борислав и Радослав Цоневи се превърнаха в основни фигури в полузащитата, докато Георги Костадинов лекуваше контузия в лицето. Парадоксът обаче е, че техният Левски се намира в може би исторически най-слабия период на „сините“, благодарение на финансовите проблеми, които разтърсват клуба напоследък. Те са на практика малцината опитни в състава на Мъри Стоилов, но в никакъв случай не впечатляват особено с играта си на местно ниво.
Същото можем да кажем и за ветерана Николай Михайлов. Капитанът на Левски имаше години, в които се бореше за място в отбори от ранга на Ливърпул и Твенте, но днес е по-скоро един вратар, който се цели някак да доизиграе малкото му оставащи години футбол. Да не говорим, че имаше период, в който се бореше и с наднорменото тегло.
Валентин Антов е друг от онези, които веднага, щом напуснаха родното първенство, за да играят в чужбина, започнаха да демонстрират сериозен физически и тактически дефицит, спрямо останалите играчи на неговата възраст в тимове от нивото на Монца и Болоня. Най-младият капитан в историята на ЦСКА едва наскоро спря да получава повиквателни, тъй като няма никаква игрова практика дори в Серия Б.
Междувременно повиквателни за лагерите не получават фигури от ранга на Георги Миланов, Андрей Гълъбинов, Преслав Боруков, Мартин Луков и Красимир Костов, макар част от тях да се появиха един-два пъти на базата в Бояна.
Нека сега сравним българския национален отбор с тимовете около него.
Основата на тима е съставена от хора, които се подвизават в родната Първа Лига, след като са били многократно отритвани от чуждестранни клубове. Сред тях са Тодор Неделев, Ивайло Чочев, Кирил Десподов, Петър Занев, Антонио Вутов и Божидар Краев. Те са все безспорни таланти, които тук са със статута на звезди, но международният им опит се превърна, ако не в пълен, то поне в частичен провал.
В същото време швейцарците играят основно в Първа Бундеслига на Германия, английската Висша лига, френската Лига 1 и къде ли още не. А малцината от вътрешното първенство градят бързо своето име, за да си спечелят трансфер зад граница. Да, факт е, че „часовникарите“ приличат повече на елитен клубен отбор, но националната политика разчита да развива своя футбол именно по този начин, а резултатите са налице.
Италианците имат привилегията да се радват на изключително силно национално първенство. Все пак Серия А е в топ 5 на Европа и е съвсем нормално местните таланти да предпочитат да играят по-близо до дома. Но там дори е излишно да коментираме количеството талант, с което разполага Роберто Манчини. Нали именно това е действащият европейски шампион.
Северна Ирландия е тим, който е много по-близък до класата на България, независимо от факта, че страната може да преброи на пръсти появите си на големи футболни форуми. Последното Световно първенство, на което участва, е през 1958 г., а дебют на Европейски шампионати направи едва през 2016 г. Мнозинството на играчите се подвизават в английското първенство, но в дублиращите отбори на елитните тимове или по дивизиите.
Литовците на свой ред в България обичаме все още да определяме като „футболни джуджета“. Сигурно има известна истина в това, но, ако състезатели от Кауно Жалгирис, Академика Клинчени и Ягиелоня Биалисток намират начин, за да ни победят, тогава трябва да се запитаме - нашето ниво какво е?
Към края на анализа си поглеждаме към световната ранглиста на ФИФА и осъзнаваме, че е нужно да стигне до втората страница, за да открием позицията на България. Националният ни тим се намира на 70 позиция в компанията на Хондурас, Панама, Обединени арабски емирства и Ирак. Очаква се дори Република Северна Македония да ни изпревари след предстоящата актуализация на чарта, защото възходът на западните ни съседи не секва по подобие на нашето пропадане.
Припомняме, че Момчил Цветанов след снощната загуба от Швейцария с 4:0 каза, че „изпращаме изключително добра година за българския футбол“. Признаваме, че се шокирахме от подобно твърдение първоначално, а може би не трябваше. Това говори, че е време да се примирим със статуквото. Дните, в които мерихме сили с най-добрите, вече са отминали. Онези, които някога ни даваха повод за национална гордост, днес са същите, които я рушат със завидна арогантност. БФС стана синоним на корупцията и задкулисието. Величия от ранга на Боби Михайлов, Емо Костадинов и Данчо Лечков са се превърнали в мрачната страна на д-р Джекил и споменът за техните успехи започва все повече да избледнява. Ръководители на родните клубове се принизяват на нивото на махленски глашатаи. Запалянковците вече се използват повече за организация на протести, отколкото, за да пълнят стадионите в подкрепа на любимците си. Елитните ни тимове попълват формално квотите за евротурнирите, за да има къде да чуем имената на различни норвежки, албански и черногорски клубове.
Уважаеми г-н Цветанов, годината ни със сигурност не е добра. Но сте прав за едно, макар и да не го осъзнавате. Време е да свикнем с това, че българският национален отбор ще счита за успех всяка спечелена точка и всеки отбелязан гол, пък бил то и в приятелска среща. Нищо, че съперникът прекарва повече време в нашето наказателно поле, отколкото под завивките на съпругата си. И така до квалификациите за Евро 2024.
Първите по смъртност в света са последни по избирателна активност.
Ние, българите.
Наистина ли не ни пука как ще продължим напред?!
Ще оставим ли твърдите партийни ядра на статуквото и гласовете от съседна страна да решат и тези избори?!
Да излезем в неделя и да гласуваме масово!