През пролетта на 1995 г. генерал Рупърт Смит, командващ група за защита на ООН в Босна, предупреждава, че босненските сърби скоро ще се опитат да си върнат зони, които са били обявени за "безопасни" от Обединените нации.
Въпреки сериозността на предупреждението, почти никой не го взема на сериозно, разказва журналистката от Си Ен Ен Кристиан Аманпур.
Но постепенно нападенията се увеличават. И така се стигна до позорното клане в Сребреница на 11-ти юли, 1995 г. От този момент нататък светът повече няма да може да извръща глава и да тъне в безразличие към случващото се.
Това е най-голямата жестокост на европейска земя след Втората световна война, а броят на жертвите остава потресаващ и до днес.
Повече от 7000 мъже и момчета, са заклани само защото са мюсюлманин. Те са част от около стоте хиляди мюсюлмани, които ще бъдат убити по време на войната, като част от кампанията за етническо прочистване.
Точно преди клането, генерал Ратко Младич, командир на босненските сърби, е видян да се смее с войниците си, да раздава бонбони, и с усмивка да казва на цивилните да не се притесняват.
„Това е едно от най-смразяващите видеа, които някога съм гледала“, коментира Аманпур.
Трябваше да бъдат избити хиляди и хиляди хора - геноцид в сърцето на Европа - преди правителствата на Европа и Америка да поставят сериозен ултиматум на Слободан Милошевич, сръбският лидер, който използва босненските сърби, както инструмент за убиване.
Мащабно смъртоносно нападение на пазар в Сараево, месец по-късно, бе последният спусък. НАТО бомбардира сръбските позиции в продължение на две седмици. Сръбските сили в крайна сметка бързо се предадоха.
Администрацията на тогавашния американски президент Бил Клинтън натовари покойния дипломат Ричард Холбрук със задачата да събере двете воюващи страни в Дейтън, щата Охайо за мирни преговори, които продължават и днес.
Най-доброто и най-лошото
Най-лошото от войната в Босна и Херцеговина бяха босненските сърби, въоръжени до зъби и подкрепени от Милошевич, които колеха цивилни - това означава жени, малки деца, старци.
Нека не забравяме, че това бе умишлено клане на цивилни граждани, а не война между две армии. Целта на босненските сърби бе да тероризират, убиват и прочистват етнически тези територии, които искаха да обособят като етнически чисти и да ги присъединят към Сърбия. Те дори имаха мечтата да направят Велика Сърбия.
Това бе напълно неравна битка, част от която бе фактът, че босненските сърби бяха накацали по планините около Сараево, обстрелвайки населените предимно с мюсюлмани Сараево, Сребреница и други обсадени градове, сгушени в долините. Нищо не бе пощадено - опашки за хляб, водохранилища, болници, училища; дори и кръстовища.
Трудно е да си припомни човек, че само десетилетие по-рано, етнически смесеният, изтънчен и либерален град Сараево бе домакин на Зимните олимпийски игри през 1984 година.
Войната бе унищожила всичко. Трудно човек може да си представи стадиона, на който британските фигуристи Джейн Торвил и Кристофър Дийн влязоха в учебниците по история - защото сега той е превърнат в гробище. Трудно може да си представим и музиката "Болеро", която им донесе златен медал, когато всичко, което можем да чуем е пукането на огньове, ударите на куршуми върху хоросана.
Но войната също така показа и най-доброто у хората. Тя извади най-доброто от тези, които оцеляха и тези които се съпротивляваха, които се вкопчиха в убеждението, че след като този ад приключи, те биха могли да се върнат отново и да заживеят заедно в техния любим мултиетническа град, който въпреки покварата на тази война, все още пази достойнството им, тяхната човечност и тяхната надежда.
Обективността
Като човек, на когото са били преподавани ценностите на свободата, демокрацията, човешките права, религиозната и етническа толерантност, Кристиан Аманпур била шокирана от това, на което станала свидетел по време на войната. Ето защо решила да направи това, което може, за да се бори с нея - чрез думи, снимки и огромната и мощна медийна платформа, която стояла зад гърба й.
Това означавало да вижда ясно, да знае какво вижда и да казва истината за това, което се случва. Тази война или по-скоро нейното отразяване извадило на повърхността едно от най-важните правила в журналистиката - обективността.
Една година преди Сребреница, когато войната в Босна все още бушува, президентът Бил Клинтън участва във форум на Си Ен Ен за събитията от света. Той говори за страхотната работа, която САЩ е свършил с предоставянето на хуманитарна помощ. Тогава Аманпур му задала въпроса защо не се прави нищо съществено за приключване на военните действия в Босна.
Тогава тя не получава конкретен отговор от американския държавен глава, но като че ли този въпрос дава храна за размисъл не само на Клинтън, но и на други държавни глави по света. „Защо никой не прави нищо, за да спре геноцида в Босна?“
Година по-късно се случва зверското клане в Сребреница – повратен момент във войната, когато светът казва: „Стига!“