Победите дават сила. Въпреки че САЩ и други държави също отбелязват успехи срещу т.нар. "Ислямска държава", истинският победител в този конфликт се нарича Владимир Путин. Той успя да се наложи многократно. От една страна беше прогонен призракът на ислямския халифат, а от друга подкрепяният от Путин президент Асад остана на власт, макар че САЩ искаха да осуетят точно това.
Москва все още е съюзник в Близкия изток
Човек, който и в тежки времена стои твърдо на страната на своите съюзници - така се представя Путин по време на близкоизточната си обиколка. И този факт се регистрира отчетливо както в Близкия, така и в Средния изток.
При американците нещата стоят доста по-различно. По време на президентството на Барак Обама те подкрепяха т.нар. Арабска пролет и застрашаваха властта на владетелите в този регион. Доналд Тръмп отиде още по-далеч. Неговата администрация призна Ерусалим за столица на Израел. Това, разбира се, дразни Турция и други държави с предимно мюсюлманско население. Според тях, американската близкоизточна политика е предателство спрямо голямата обща цел - мир в Близкия изток. Те вярват, че американците едностранно застават на страната на Израел. Смятат, че Вашингтон вече не е надежден партньор и се оглеждат за алтернативи.
Още по времето на Студената война Русия минаваше за съюзник на много арабски държави. Много от по-възрастните военни от тези страни са следвали в Съветския съюз. Те дълго време се дразнеха на факта, че допреди две, три години американците на практика бяха единствената сила в източното Средиземноморие, а от 1991 година насам Москва беше само страничен наблюдател.
Но ето, че ситуацията се промени. Посещението на Путин в Сирия, Египет и Турция изглежда като триумфален поход. Руският президент подписва споразумения за милиарди, продава електроцентрали и оръжия, призовава американците към въздържаност по въпроса за Ерусалим. Същевременно обаче Путин не обръща ни най-малко внимание на темите човешки права и правата на малцинствата. Нека с тях, както се дочува цинично от московските мозъчни тръстове, да се занимават американците и европейците.
Дали обаче Путин наистина е стратегическият победител, както изглежда на пръв поглед? Все пак ролята на Русия в Близкия изток носи и проблеми със себе си. Така например шефът на Кремъл изтегля голяма част от военните си сили от Сирия, тъй като руското участие натоварва твърде много руския държавен бюджет. Москва трябва да финансира войната в източната част на Украйна и същевременно стене под санкциите, наложени от Запада във връзка с анексията на Крим. Русия се затруднява да поддържа остарялата газопреносна мрежа между Сибир и Запада. Жизненият стандарт на руските граждани спада, а правителството няма пари за модернизиране на икономиката и образованието. Нито пък за борба срещу бедността. И всичко това - само няколко месеца преди президентските избори. Кремъл има политическата воля за участие в световната политика наравно с американците, но Москва просто няма пари за това.
Победи с горчив привкус
Към това се прибавя и фактът, че руската офанзива беше осъществена непосредствено след изтеглянето на САЩ от Близкия и Среден изток. Американците се умориха от войни след напразните си усилия да въдворят ред в Афганистан, Ирак и Либия. Въпреки жажда за изяви Доналд Тръмп в крайна сметка се отказа от ролята на световен полицай. Той вече не иска да въдворява ред в страни, които американците почти не познават. Тръмп иска да печели пари с продажби на оръжие на саудитците например, или чрез двустранни търговски споразумения, от които САЩ просто имат полза.
В крайна сметка победата на Русия в Сирия има известен горчив привкус. Войната отне живота на стотици хиляди хора. Бяха пръснати милиони. Едва ли е възможно ново политическо начало с Асад като президент на Сирия. Тоест положението си остава нестабилно. От арабска гледна точка към всичко това се прибавя и фактът, че руската победа беше извоювана с ирански, т.е. с шиитски военни части. А единственото нещо, което обединява арабите в Близкия изток, е противопоставянето им на растящото влияние на Техеран.