Кризата с коронавируса може да се окаже лакмус за естествената нужда на човека да бъде част от общност, която го защитава и подкрепя. Точно това се случва в България, твърди Александър Детев.
Кризата, която отприщи новият коронавирус, е небивала. Дори в България тя подтиква хората към неочаквани мобилизации: Народното събрание единодушно одобри извънредното положение, а хората масово наизлязоха по прозорци и балкони, за да благодарят на медицинските служители за работата и всеотдайността им към обществото. Българите ръкопляскат на лекарите, които довчера оплюваха, а социологическите проучвания показват, че медиците и учителите се радват на почти универсална подкрепа.
Съвсем доскоро консенсусът в българската обществена тъкан изглеждаше като химера, а поляризацията и хроническото разделяне на обществото сякаш бяха закон божи. Днес това статукво сякаш се пропуква: “апатичният българин” събра над 5 милиона лева дарения за борба срещу коронавируса и макар че политическите противоборства не са съвсем заглъхнали, все повече гласове призовават да се подкрепи правителството и кризисният щаб, ръководен от обединителната фигура на професор Мутафчийски.
Кризата с коронавируса може да се окаже лакмус за естествената нужда на човека да бъде част от общност, която го защитава и подкрепя. А световната борба срещу пандемията - да има оздравителен ефект върху способността на обществото да общува политически и да се обединява по идеалния начин, описан от многобройни философи и социолози.
Човекът живее в общности
Според Аристотел, в своето естествено състояние човекът е “социално животно”, което се стреми към живот в общност. Всеки, който не е в състояние да бъде част от общността, става “звяр или бог”, смята древногръцкият философ. Ако приемем думите на Аристотел, може да си обясним защо в критични моменти хората търсят по-силна идентификация с общността. Или по-просто казано: защо ръкопляскат в синхрон по балконите и споделят свои детски снимки в социалните мрежи.
Общата заплаха обединява
Когато се появи обща заплаха, тъкмо консолидацията е най-естествената, импулсивна и спонтанна реакция. В своята теория за функциите на социалния конфликт, социологът Луис Козер казва, че конфликтът е форма на социализация. Той служи за създаване и поддържане на групови идентичности. Особеното в настоящата ситуация: конфликтът се води не между различни групи в обществото, а между хората и болестта. Въпреки това виждаме достатъчно признаци, че той изпълнява подобна функция и подсилва груповото съзнание.
Противопоставянето: "ние” срещу “болестта”
В своята теория за абекта, Юлия Кръстева пише, че именно смъртта е провокатор на най-първичните реакции на страх и погнуса у човека. Кръстева смята, че това се дължи на порива на живия да се дистанцира от смъртта.
Чрез дистанцията ние градим и главното си средство за комуникация - езика. Според швейцарския езиковид Фердинанд дьо Сосюр, тъкмо опозицията е в основата на изграждането му. Така например думата или знакът “ние” придобива своето значение, защото е нещо противоположно на “вие”. Редица философи твърдят, че тази формула за определяне на смисъл далеч не е само лингвистична. Да вземем пресния пример: Вирусът, заразата и настоящата криза са антипод на нас самите – на здравите, работещите, пътуващите. Ние се чувстваме като „ние" – здравите, работещите, пътуващите, които са в конфликт с онова насреща – вируса и болестта. И ако отново се позовем на на Козер: този конфликт помага на обществото ни да се консолидира и стабилизира.
Коронавирусът е шанс за едно по-свързано общество
Споменатите теории ни подсказват, че е напълно логично и присъщо на хората в последните дни да се стремят към активно си участие в общността. Особено когато са изправени пред смъртоносната заплаха, която която нахлува навсякъде с невидимите, смъртоносни вируси. Това е шанс и възможност да постигнем консенсус и свързаност, отиващи далеч отвъд демонстрациите на благодарност към медиците - която те несъмнено заслужават.
Все още не знаем колко страшно настоящата криза ще удари икономиката. Но въпреки или точно заради задаващата се тежка рецесия и стопанска криза, фрагментираните и разпарчетосани до вчера общества могат да оздравеят благодарение на една доскоро неочаквана инжекция солидарност.
Както казват англичаните: „Всеки буреносен облак има сребърни ръбчета."