Зародилото се в Китай вирусче ни превзе. Превзе страховете ни, чувствата ни, емоциите ни, отношенията помежду ни. Това крехко мъниче, намачка икономиките на държавите, на семействата, на всеки от нас. Това невидимо за простото око вирусче успя да промени толкова в нас, колкото всичките войни не го сториха. Някак от само себе си ми изниква паралел с нас самите. Ние сме също така мънички, даже по-мънички от него, вселенски погледнато. Какво сторихме с природата, която ни е приютила, както ние приютяваме ковидчето? Май същото, което то прави с нас ние сторихме със заобикалящия ни свят. Изсякохме белите дробове на планетата ни. Отровихме водите ни. Задънихме с всякакви гадости въздуха, който дишаме. Природата, колкото и да се съпротивляваше чрез нейните си лекарства и ваксини, земетресения, урагани, вулкани, наводнения и пожари не успя да ни пребори. Дали пък бъдещето няма да е на ковидчето, което да се помисли за по-голямо и велико от всичко, както ние го правим и стъпка по стъпка да ни затрие.
Ние паникьосано протестираме, искайки да ни се компенсират материалните облаги. Извиваме ръцете на правителствата да харчат повече и повече компенсации за най-силно викащите. Важното за нас е, умирайки част от човечеството, да е в барове, локали, ресторанти, дискотеки с големи пенсии и заплати. Всеки дърпа изпокъсаната черга към себе си, вярвайки, че ако е много богат, ще му се размине.
Сюлейман Велики, когато разбира, че му остават броени дни в неговата тленност се разпорежда, като склопи очи да бъде пренесено тялото му към вечния покой от най-добрите лекари, ръцете му да се виждат от тълпата, а пред него да вървят слуги и да пръскат пари. Искал е да покаже, че и най-добрите лекари да са около теб, не ще избегнеш края. Колкото и богатство да имаш към последния дом се отива с празни ръце.
Осъзнал го е чак когато доближил смъртта си. Чак тогава.
Автор: Нидал Алгафари