Цялата суматоха около коронавируса в България води до един извод: властта няма и никога не е имала план за действие. Вместо това - хаос и безотговорност. Какво правиха от пролетта насам? Вижда се с просто око: нищо.
Коментар от Ясен Бояджиев:
Само преди две седмици, когато новите случаи на зараза с коронавируса за първи път достигнаха 1000 на ден, властта успокояваше, че „ситуацията е достатъчно добре контролирана“, „нямаме абсолютно никакви притеснения“, „здравната система е стабилна и подготвена“ за лечението на всички, които имат нужда от нея. И се надпреварваха да се заричат, че няма да затварят нищо.
Да минем "тънко"
Още тогава обаче с просто око можеше да се види, че реалността е съвсем друга и че се намираме по-скоро в ситуация на свободно падане. Лекарите бяха започнали да излъчват сигнали на отчаяние, а потърпевши пациенти и техните близки пишеха, че в болница вече се влиза само с връзки. После броят на заразените започна да нараства и на властта ѝ се наложи бързо да отстъпи от своята категоричност. Първо пробваха да прехвърлят отговорността за затварянето - и съответно за недоволството от него - на местните власти. После поеха нещата в свои ръце, но с очевидния стремеж, ако може, пак да минат „тънко“ - с меки, компромисни и половинчати мерки. Разпуснаха гимназистите и студентите, но оставиха по-малките ученици, които, доказано, разнасят заразата безсимптомно. Затвориха баровете и дискотеките, но всички останали заведения останаха незасегнати. Както и моловете, фитнесите, стадионите, кината, театрите и какво ли още не. Включително масовите прояви (като градски празници и панаири, каквито продължаваха да се провеждат) и големите семейни тържества.
Да бъдем гъвкави
Преди две седмици попитах какво ли ще говорят, ако (когато) случаите станат 2000 или 3000. Е, вече станаха - и какво? "Най-лесното е (да се издават) заповеди за забрани. Трудното е гъвкавостта. Оторизирам всеки от вас, (да издавате) гъвкави заповеди. Изисквам от вас гъвкавост", нареди премиерът на министрите си.
Страхувам се обаче, че времето изтече и място за „гъвкавост" не остана. Болните стават все повече и повече, така че организираното карантиниране, проследяването на контактите и изолацията са практически невъзможни и всичко е въпрос на самопреценка. В болниците няма нито достатъчно места, нито достатъчно персонал. Наближаваме или може би вече сме в положението на Италия от пролетта. Лекарите трябва да избират кого да приемат за лечение и кого да оставят на произвола на съдбата. Хората започнаха да умират вкъщи. Като 33-годишния мъж от София, който си отиде не поради липсата на линейка, а заради липсата на елементарна организация и бездушния отказ на десетки хора и институции да му помогнат. За него властта избягва да говори.
Чак сега изведнъж се разтичаха тепърва да разкриват нови Ковид легла и отделения (кой ли ще работи в тях?), да търсят доброволци и всякакви отчаяно екзотични и закъснели решения като МВР-бусове и таксита вместо линейки, „пред всяка болница - фургон и професор“, „вместо да притискаме само болниците, хайде в санаториумите“ и други подобни. Цялата тази суматоха води до един извод: нямат и никога не са имали план за действие в тази ситуация, за чието настъпване отдавна всички знаеха. Вместо това - хаос и безотговорност. Какво правиха от пролетта насам? Отговорът изглежда ясен: абсолютно нищо.
Тичане след събитията
А ситуацията с разпространението на вируса продължава да е свободно падане. Властта продължава да изостава от събитията. Питам се какво ще говорят, ако (когато), не дай боже, случаите станат 4 или 5 хиляди на ден. Рано или късно, за да спасят здравната система, ще трябва да забравят за „гъвкавостта“ и да прибегнат наведнъж до целия комплект от по-тежки ограничения и мерки. Колкото повече се бавят, толкова по-продължителни и мъчителни ще са те. И толкова по-скъпи за икономиката и за хората.