В България има едни обичайни около 300 000 хиляди избиратели, които на всеки нови избори гласуват за новия най-гръмогласен кандидат, обявил себе си за борец срещу мафията и зачеркнал всичко и всички досега като мафиоти и изедници.
Това коментира за в. „Труд“ Владимир Каролев.
Също толкова обичайни са техните избраници, които след влизане в парламента веднага започват (открито или скрито) да крепят управляващото мнозинство, което и да е то, дори на цената на собствената си бъдеща политическа смърт. Последният такъв народен „трибун“ и властови „крепител“ е Веселин Марешки. Но за разлика от своите предшественици, Марешки е уникален с едно нещо – той не е продукт на партийни структури, а на бизнес регулиран от държавата.
За да бъдат впримчени гласовете на тези около 300 000 българи, през годините големите партии или създаваха сателитни политически лидери, правейки го само чрез партийни и частни механизми. Или някой популярен политик от традиционна партия а напуска и си прави своя – например Георги Първанов и Татяна Дончева. Тоест, създава се нова партия и към нея се прикачва PR екип, местни структури, услужливи медии, благоразположени журналисти, заможни спонсори от частния сектор. Вождът на новата партия подема байряка, омайва народните маси и след изборите пристава на създателите си като мис плеймейт на Ицо стоте манекенки. Макар тази схема да изглежда болезнено ориенталска, недемократична и цинична, тя е нещо обичайно дори и в Западните демокрации.
Например, след провала на социалистическото управление на Оланд, бизнесмените с ляво-либерални възгледи във Франция осъзнаха, че няма как да вземат още един мандат с очилатия социалист. Поради това, част от тази прослойка, а именно индустриалци, политици, медийни магнати и финансисти от и около групата „les Gracques“ (Бернард Шпитц, Матю Пигас, Матилде Лемон, Клод Бебеар, Марк Симончини) буквално от нищото създадоха феномена Макрон – изсипаха му пари, структури, наеха му PR-и, и т.н. Според някои анализи, Макрон още преди години е бил поставен в политическия кръг на социалистите и издигнат до икономически министър, който в правилния момент да се разбунтува срещу социалистическото правителство и да набере популярност като алтернатива.
Бившият банкер прави именно това през август 2016 г., обявявайки се против предложени нескопосани крайно-леви икономически политики на Оланд и Валс, обирайки симпатиите на хората от бизнеса и по-младите гласоподаватели. С тяхна подкрепа и обирайки лявата периферия на социалистите, след като Оланд „случайно“ се отказва да се кандидатира за нов мандат, Макрон става президент. Макар да се афишира като „нито ляв-нито десен“, имената на политическите съюзници и съветници на Макрон говори, че младият президент е именно продукт на социалистическите кръгове – хора като Герар Колом, Алексис Кьолер, Ричард Феран, Жан-ив ле Дриан, Бенджамин Гриво са с живот и кариери, неразривно свързани с френското ляво.
Подобна схема се играе многократно и в България. Но както казахме, до последните избори това винаги ставаше през добре познатия от западните демокрации сценарий, ползващ частни и партийни ресурси.
Казусът „Марешки“, обаче, е различен, макар на пръв поглед той да се вписва в тази схема. Веселин Марешки уж е един от най-богатите българи, самоиздърпал се за косата от варненската тиня и имащ достатъчно пари сам да си финансира партия, кампания, че даже и статии в „Ню Йорк Таймс“, обявявайки го за „българския Тръмп“. В дълбочина, обаче, нещата са доста по-различни.
„Българският Тръмп“ натрупва огромното си състояние през търговията с лекарства, която е субсидирана от държавния бюджет и до голяма степен е под пълния контрол на държавата – институциите (НЗОК и държавни и общински банки) решават кой колко лекарства и консумативи да им продаде, кой да чака дълго време да си получи парите и кой веднага след доставката, кой – колко лекарства може да изнесе, кои лекарства до какъв процент да се реимбурсират/субсидират от бюджета, и т.н. В този сектор няма как само с упорит труд и честна дума да се превърнете от квартална аптека в една от най-голямата верига в страната – последното е директна функция на политическите и институционални решения в здравеопазването (на кого – колко, и т.н.).
Преди няколко години, Марешки реши да стане общински съветник във Варна и успя чрез умел ПР, че продавал евтино лекарства (може и да е продавал временно някои лекарства евтино и да го е компенсирал с цените на други лекарства и/или с доставките за държавни болници). После реши, да добави към популизма с лекарствата и популизъм с евтин бензин и обяви, че ще прави верига от бензиностанции в цялата страна. 3 години по късно „веригата“ се състои от 15-на бензиностанции, повечето от които строени отдавна и взети под наем. И нищо не се чува или прави за националното покритие, което обещаваше да продава „евтино гориво“. Марешки обаче постигна целта си и масирания предизборен ПР с фокус евтини лекарства и горива, нови жилища по 300 евро на м2 и стипендии за студенти в чужбина си свършиха работата – макар и да не стана втора политическа сила в България, както се хвалеше предизборно Марешки, той днес е заместник-председател и поредния владетел на ключовите 300 000 гласа, отреждащи му златен пръст за крепене на парламентарно мнозинство. Най-важните гласувания в парламента го доказват. И не се съмнявайте, че бизнесът му с горива няма да има ръст (между другото не може да намерите финансови отчети за дейността на веригата от бензиностанции на Марешки, каквито има за всички други вериги бензиностанции), докато доставките му за държавни и общински болници и квотите му за реекспорт на лекарства ще растат.
Макар създаването на лабораторни политически проекти с пари на близки до властта бизнесмени и медийната подкрепа на ухажващи управлението медии да е нелицеприятно, това трудно може да се окачестви като недемократично и се случва и извън България. Едни хора дават едни пари и създават една партия. Но когато изпълнителната власт и съответно управляващата партия инжектира милиона лева от джобовете на данъкоплатеца в една нова ГМО партия, то това вече няма нищо общо с демокрацията. И докато Борисов убеждава с право европейските партньори, че няма формални пречки за влизането ни в Еврозоната и Шенген, то европейците забелязват отдалеч подобни зулуми срещу демокрацията и с право се притесняват от интегрирането на държава с подобна политическа система и с подобен заместник-шеф на парламента, в сърцето на Европа.