- Не всяка трагедия завършва наистина трагично, тоест с нещастие, както е най-добре според Аристотел; а може и по друг начин. Защото принципът на трагичното е отчаянието на героя, който усеща, че е изоставен от боговете; макар че на пръв поглед не прави нищо лошо, а само необходимото – това, което съответства на неговия ранг и се изисква от ситуацията. И когато разбере, че е изпаднал в нещастие, изразява шумно скръбта си, както Ахил в „Илиада“, Едип в „Едип цар“, Креон в „Антигона“... пък и самата Антигона. Защото тя е трагическа героиня наравно с Креон. Тъй като е принцеса, извършва необходимото според роднинството и божиите закони и пострадва на пръв поглед без вина. Но е осъдена и умира, при това много млада. Боговете я изоставят.
- И все пак трагично и трагическо едно и също ли е?
- Аз си служа с тези думи така: „трагично“ е онова, което се случва къде да е, а не само в литературата - то е начин за разбиране на някакви събития, форма на случилото се. Кажем ли, че нещо е „трагично“, ние му придаваме смисъл и той не е непременно този на древната трагедия, макар да не е далеч от него. „Трагическо“ пък е това, което се намира в изкуството и най-напред в литературата; и е присъщо на трагедията в първи смисъл, тази, която е дефинирана от Аристотел. Затова казвам, че случилото се с Ахил е трагическо – тъй като той е литературен герой.
- Веднъж казахме, че трагичното има връзка с погребението. Че някои забранявали погребението и по този начин се набърквали в делата на боговете и затова им се случвало нещастие – и страдали. Но на мен това страдание ми се вижда съвсем справедливо: човекът не е действал просто по необходимост и защото така е редно, а е оскърбил боговете. Значи работата не е в това, че те са си наумили да го напуснат, а в това, че той е постъпил лошо.
- Да, това е другият източник на трагическото. Първият е в необходимостта – както Ахил, който просто защитава честта си и така става причина за смъртта на Патрокъл, поради стечението на обстоятелствата. А вторият наистина е в някакво нечестиво, небогоугодно действие. Това може да е забрана на погребение, с което се възпрепятства установения от боговете ред, според който душата трябва да иде при Хадес, а живите трябва да й съдействат за това; после, ако извършиш престъпление спрямо най-близки роднини, както правят Клитемнестра и след това Орест, и Едип и други; след това, ако оскърбиш нещо божие – било негов служител, било храма му.
Примерно, Едип и Креон последователно оскърбяват Тирезий, който е гадател. Агамемнон може би оскърбява Аполон, като поробва прорицателката Касандра, независимо, че има право на военна плячка; а преди това със сигурност го е оскърбил, като е откраднал Хризеида и е нагрубил баща й. Сигурно е имало трагедия и за Неоптолем, където смъртта му се е обяснявала с това, че е убил Приам в храма.
Ксеркс пък става герой на трагедия заради това, че е оскърбил боговете, които закрилят Атина. Така че в първия случай човек пострадва просто защото е смъртен, когото боговете не защитават; а във втория – че макар да е смъртен, си позволява да ги пренебрегва, което е същото като да се опитва да се изравни с тях. Затова хората в „Теогония“ след златното поколение страдат – защото по различни начини се опитват да съперничат на боговете, било сами, било с помощта на Прометей.