Блус и рок музиката са отдавна в живота на Неделчо Михайлов, дългогодишен телевизионен журналист и радио водещ. Той се признава за писател и отрича да е музикант. Гласът му е като лицето му- характерен, мъжкарски, опушен от емоции, грапав. Изучавал „Богословие“ в Шуменския университет “Епископ Константин Преславски” и „Право“ във ВСУ “Черноризец Храбър”. Подготвя сборник с новели и разкази. И записва нови парчета с групата BLUESTREET COMPANY. Като увертюра на интервюто с Неделчо Михайлов, публикувано в tripleeye.bg, прочетете негови стихове за песен, с които преди години спечели лондонска награда:
THE HAMSTER
There are days when you feel like a hamster …
Like a „Long Distance Runner“ in the Rye
In your dreams you are a very tough gangster
In the daytime you are „Lord of the flies“ …
And you turn the damn wheel very tidy!
You stick to the rules of the cage…
Every second from morning to Friday!
But the freedom is not in your frame …
Chorus:
Hamster! You are so busy in the circle of life…
Hamster! You’re so rounded with your hamster-wife!
Hamster! You are living in an animal farm!
Hamster! run – run, Forest, run…
To „Kill a mockingbird“ a man needs courage…
Slowly growing „The grapes of wrath“.
Epitaph! End of the story…
You had a choice – to be a man or a rat.
Всички автори на песни са като брънки от една верига, казва американската музикална легенда и социален активист Пийт Сийгър, чиито композиции „Where Have All the Flowers Gone?“ и „If I Had a Hammer (The Hammer Song)“ пеехме в Английската. Чувстваш ли се част от общност, която продължава традицията?
Никога не съм се чувствал част от общност. От никаква общност.Подчертавам бил съм и съм част от общности, но никога не съм се чувствал принадлежен към такива. Малко психопатско звучи, но това е истината. Авторската музика отдавна се приема априори. Трудно е да се говори кой продължава тази традиция и кой твори глупости. Мисля, че това е поле на индивидуалности, далече от общ тон. Идеята за творческа колективизация и част от множество ми е дълбоко чужда.
Ще цитирам още един музикант, който използва силно думите. Арло Гътри казва: „Писането на песни е като да ловиш риба в бърза река. Залагаш въдицата и се надяваш на добър улов.“ Каква стръв изполваш?
Този не е ли синът на Уди Гътри, менторът на Дилън? Не знам дали ги използва силно, но ги използва много. Има едно парче към 20 минути. Текстът му е колкото „Война и мир“…Стръвта за всеки е различна, защото всеки залага в реката мисленето си, таланта си, моженето си, натрупания житейски и творчески опит и разни други шашми…Да му вляза в тона на Гътри : Няма две еднакви въдици. Потокът е един, но въдиците са различни. Има скъпи спининги и обикновени пръчки, богата стръв или обикновена муха. Някои отиват до реката с джип, други джапаме с ботушите. Но никога не знаеш къде ще се закачи голямата риба… Няма гаранция в скъпите оборудвания… Клечиш и чакаш. Благословия и проклятие.
Когато пишеш текстове за песни опитваш ли се съзнателно да насочваш посланието или следваш подсъзнателната енергия?
Никога нищо не става съзнателно при мен. Не е като да седнеш и да пишеш, пишеш… Случвало ми се е да зарязвам занимания, срещи с хора, хранене, за да започна да пиша нещо. Получавало се е за минути. Или пък нещо ми човърка мозъка, някаква фраза, рефрен или стихче, за начало или край. Стои в главата ми, върти се, мъти се и накрая избухва. Случвало се е пък на бандата да ѝ трябва текст и аз да стоя и да гледам в една точка като идиот и нищо да не се получава с дни.
В текстовете на песните ви откриваме литературни и исторически препратки. Това не стеснява ли групата от хора, които са ваша публика?
Има и цели цитати. Крилати кино-фрази, заглавия на филми, песни и книги. Това е уловено с моята си стръв… Относно публиката – бащите на бибопа казват : „Свирим за познавачите“. Ние нямаме песен, която да започва с „I woke up this morning“. Няма и да имаме. Може и да ви се стори социопатско, но за мен числото публика е пренебрежим фактор. Ние не храним гърлата в къщи с музика и ни е широко около врата относно съобразяването с вкусове и особено с липсата на такива.
В какви пропорции са разум и чувства, рационално и ирационално във вашите парчета?
Какъв разум търсиш в хора на 50+ години , които се познават от 35 години. Почти всичките свирим заедно от 25. Почвахме, спирахме. Пак почвахме, пак спирахме. На 20-тата година издадохме винил. Това рационално ли е или нерационално? Всичко е на усещане, близост, блясък в очите и малко бяла магия.
Защо блус?
Жозефин Бекер разказва една история за впечатлението си от един концерт на шведски танцьори. Останала възхитена от перфектността им. Тези хора са станали виртуози, в нещо, което на нея ѝ се удава по рождение. Изведнъж с изумление осъзнала колко пот, труд и старание им е струвало. Всички, които не сме американци и то определен цвят американци, сме шведски танцьори. Но изкушението е огромно. Да се пробваш, да се чуеш като блус. Слаб съм по цитатите, не помня кой го е казал, но помня фразата : „Блусът е коренът, всичко друго е негов плод“. Лесна за изпълнение музика – 12 такта, желязна схема… това са глупости, че е лесна за свирене. Ако намериш своето звучене в океана от блус значи си успял да постигнеш нещичко. Предполагам все пак, че за музициране в точно такъв стил е нужна и определено психо-соматична кондиция или липса на такава…
Какво е песен без думи?
Аз лично никога не съм имал себе си за музикант. Нито за поет. Нямам музикално образование, не свиря на нито един инструмент. Имам не толкова елементарни познания по елементарна теория на музиката. Казвам до минор, а не до-миньор. Според елементарната теория на музика има три вида певци – фалшиви, неритмични и двете заедно. Аз за мое голямо щастие съм от вторите – неритмичен съм. Никога на уцелвам кога да вляза в куплет. За свирене на живо си имаме специални знаци. Колкото и да броя, закъснявам или избързвам Или пък се заслушам в музиката, че е хубава и изпускам мястото Нямам себе си и за поет. Поет е примерно Марк Нопфлър. Най-невероятния storyteller. Мога да напиша монография върху текстовете му. Може и да го направя някой ден. Винаги съм имал себе си за писател. Дори и една книга да не издам до края на дните си, пак ще съм писател. Макар, че ще издам. И то скоро. Вчера написах един кратък текст. Проза. Ей така, отпечатък на моментно настроение. Тия неща са много важни да ги можеш. Да хванеш даден момент и да можеш да го опишеш. Да му направиш снимка. В този текст има следния пасаж: „Глътка кафе. Благодарност към Бог, че е създал звука на тишината. Нечовешката тишина. Тишината без хора.“ Така е и с песните без думи. Понякога казват повече от песните с текстове. Мисля, че Пинк Флойд са най-добрият пример за това.
Къде търсиш своите съкровища?
Имам една новела, който се нарича „Две атмосфери налягане“. Ще го прочетеш, когато си купиш сборника ми с новели и разкази по-късно тази година. Това е история за едно момче, което с всяко гмуркане в морето изживява по една морска история от минали времена. На първото гмуркане намира древногръцка галера, но второто потопена подводница и така нататък. Когато изплува на повърхността с огорчение всеки път открива, че е на плажа с майка си. Морското налягане се мери на всеки десет метра по една атмосфера. Но много хора забравят и не броят, че във въздуха над водата има още една, въздушна атмосфера налягане. Която натиска надолу. Тази атмосфера е реалността, в която момчето живее… и която го кара да се гмурка в другата реалност. Nice, а? Кофти, че разказах историята, сега няма да я прочетеш. Това са моите съкровища. Моите истории, намерени из хълмовете на надеждата ми, че животът все пак е прекрасен. Иначе и в къщи има две съкровища. Жена ми и 14-годишният Алекс…
Какво би написал на огромен билборд?
You are still alive! Не само, че е заглавие на наша песен… Велико нещо е да си жив! Ще го осъзнаем, когато умрем. Но ще е късно, защото ще сме умрели…
Какво е бъдещето? Променихме ли се, заради кризата, в която живеем?
Промените предстоят. Нищо вече няма да е същото. Ние също. Ще трябва да се научим да живеем истински. Да ценим важните неща. Парче хляб, искрен разговор, две маслини, глътка вино, истината, изгрева, който сме доживели, любимите хора. Но съм сигурен, че от този социопатски изолационизъм индивидуалните изкуства ще преживеят катарзис и ще разцъфнат!