Над 3 500 нови заглавия дебютираха в Брюксел по време на третото издание на Фестивала на българската книга в Белгия. Литературният форум бе организиран от Българската културна асоциация и с помощта на доброволци, подкрепящи каузата. Събитието се проведе в културния център De Markten - знаменателно за белгийците място и заради любимото на местния културен елит Café De Markten, където ежедневно се отбиват известни с изкуството си личности – писатели, поети, певци, артисти и художници. Притегателният артистичен клуб стана домакин и на последните образци на българската съвременна литература и някои от техните автори.
Близо тон и половина книги прелетяха над 2000 км, за да дебютират пред българската публика в Брюксел. С тежката организация се зае Таня Станева, председател на Асоциацията, която сбъдна мечтата си да привлече под покрива на Café De Markten най-популярните български съвременни писатели. „Българската културна асоциация за трети път събира автори, които творят във всички точки на света. Нашата цел е да популяризираме единствено и само творци, които пишат на български език, да ги срещнем със сънародници извън България.“ Поканените автори бяха Мария Касимова-Моасе, Катерина Хапсали, Велина Минкова, Боряна Григорова, Александра Шехтова, Деметра Дулева, Иван Станков, Роберт Леви, Елена Алексиева, Йото Пацов, Бета Наур, Катя Караиванова и техните издатели. Творците представиха последните си книги в откровен разговор с публиката.
Непосредствената близост между читатели и писатели показа, че значимият творец е и интересна личност. Според повечето присъстващи, автобиографичният елемент е неизменна част от творческия процес и оставя отпечатък в литературния продукт. Катерина Хапсали, автор на бестселъра „Гръцко кафе“, допълни общата позиция: „Забелязала съм, че с времето всички автори, които харесвам, все повече се отдалечават от автофикцията и започват да създават литература от чист вид.“
Катерина Хапсали е журналист и автор на широко аплодираните „Гръцко кафе“ и „Сливовиц“. На срещата представи новия сборник от разкази „Хора“, но намигна и към други свои проекти – предстоящия роман „Десислава Ханъм“ и уебплатформата www.otgrada.bg, посветена на града и жителите му.
- Г-жо Хапсали, добре дошли в Брюксел? С какво ново ще зарадвате четящите сънародници тук?
- Представям сборника с разкази „Хора“, който излезе през пролетта и по някакъв начин много докосна читателите. Тези разкази имат щастлива съдба. Някои книги са с късмет. Правата ѝ за филмиране бяха откупени буквално две седмици след излизането ѝ на пазара. Това е абсолютен рекорд. Ще правим фестивално кино и мънички истории в омнибусчета. Последният разказ „Перушан доктор“ ще бъде игрален филм.
- Кое е по-лесно – да бъдете журналист или писател?
- Аз съм човек на думите. Нещата преливат много органично едно в друго. Потомствен журналист съм. Моят баща Валери Запрянов е сериозно име в българската журналистика. Закърмена съм в нейния дух. Бидейки журналист цял живот, в един момент фантазията взе превес над фактите. Разделям журналистиката от литературата. Продължавам да действам като журналист. Преди няколко дни стартирах уебсайта www.otgrada.bg , на който съм главен редактор. Искаме това да бъде най-добрият сайт за живеене. Имаме намерението, надеждата и претенцията да бъдем едни от водещите след време. Тъй като говорим за журналистика, ще спомена, че от 3 октомври т. г. започва моята рубрика „Историите, които живеем, с Катерина Хапсали“, която ще се излъчва всяка неделя по БНТ.
- Имате ли проект за следваща книга?
- Разбира се. Винаги мисля няколко книги напред. Следващата ще бъде отново с разкази. Това не го правя, защото разказите „Хора“ имат толкова щастлива съдба, а защото идеята е доста отдавна. След нея ще четете роман, който се казва „Десислава Ханъм“ и ще бъде с доста исторически препратки.
Любимката на много читатели, напоследък и на театрални зрители, Мария Касимова-Моасе съпроводи трите си книги по пътя до Брюксел – „Балканска рапсодия“, „Близки срещи със смесени чувства“ и „Записки от Шато Лакрот“. „Записките“ са първата ѝ комедийна книга, излязла на пазара през юли т. г. Ражда се като аудиосериал в strorytel. Година по-късно я обличат в книжна дреха.
- Г-жо Моасе, за втори път се срещаме по повод Фестивала на българската книга в Брюксел, този път на живо. Миналата година поради COVID ограниченията, форумът премина онлайн. Вашето видеопредставяне беше модерирано от Георги Тошев на страницата на Асоциацията.
- Да, много е вълнуващо, че можем да се съберем и видим на живо тази година. За мен тези форуми са много обогатяващи. Хубав повод са да срещнем сънародници, автори и издатели.
- Писателска смелост ли е да се разбули истинска лична история?
- Писането е автотерапия. Разказваш историите, които са ти се случили. Много се радвам, че читателите припознават свои в моите. Оказва се, че хората преживяват приблизително еднакви неща, разбира се, с различен диапазон от чувства. Историите са човешки. И тук опираме до един много голям световен проблем. Това е огромната липса на искреност. Живеем в свят, в който тя е кът. Всеки играе някаква роля, прави се на друг. Да говорим открито за неща, които ни се случват, дори да ни „излагат“ и да не ни представят в перфектен образ, не е смелост. Ако отстрани изглежда, че е дързост, не е. При мен беше абсолютно егоистично желание да разказвам. Може би, защото съм такъв тип. Обичам много разказа като такъв. Това е нещо, което хората са правили още като диваци. Разказвали са преди да могат да говорят – с тялото, с жестове, с игра, с танц. Сега имаме думите. Още от времето на пещерния огън до това с най-развитите технологии винаги има някой, който казва на друг „имам нещо да ти разкажа“. И аз съм там някъде в този разказ.
- По-лесно ли се пишат журналистически текстове от художествена литература? Всъщност писател ли сте?
- Много ми е трудно да се нарека писател, защото съм филолог по образование и съм чела толкова много истински добри писатели, че ми е леко неудобно да се нарека така. Но след третата книга хората започват да ме наричат „писателка“. Може би е време да го приема и да не страдам от излишна скромност. В самото начало ми беше много трудно. В журналистиката си бърз, трябва да вкараш текста в точната форма. Целта ми не е да накарам хората да мислят като мен, а просто да мислят. Когато седнах пред белия лист да пиша художествена литература, все ме тласкаше към кратката форма, към силната експресивност, да направя нещо между 7 000 и 10 000 знака – както мисли журналистът. Сега вече се чувствам по-удобно. Да пишеш като журналист и като писател са две абсолютно различни занятия.
- Как се чувствате в кожата на автор на аудиосериал?
- Платформата storytel е световна платформа за аудиокниги и аудиосериали. Оттам ме поканиха да направя „Записки от Шато Лакрот“. Оказа се голямо предизвикателство. Много е близко до жанра роман. И в него нещата се описват така, че хората да могат да си ги представят. След първия епизод се почувствах в свои води. Вече се чувствам много по-уютно, защото имам поръчка за втори сезон. В първия българка, женена за французин, отива при неговите родители във Франция.
- Това Вие ли сте?
- Аз съм, да кажем, прототипът. Всеки има прототип там – и свекърва ми, и съпругът ми, и брат ми, но не е биографична история. Във втория сезон ще докарам французите в България за едно лято. Има пак какво смешно да се случва.
Елена Алексиева представи нетрадиционно себе си и сборника с разкази „Прекъсването на Самсара“: „Един от най-лесните и най-приятни, но и най-неприсъщи за мен начини, е да ви разкажа от колко много години пиша, колко много книги съм написала, колко много награди са ми връчени, колко режисьори са ми се обадили, за да напишат сценарий по моите книги, колко композитори са написали опери по тях. Няма го да направя не от скромност, а защото смятам, че не е интересно. Това, което говори най-много за един човек, е онова, което прави и начинът, който го прави. Книгата „Прекъсването на Самсара“ е част от мой път, по който вървя. Заглавието вероятно е свързано с етап и с осмисляне на определени концепции по начин, чиято най-близка перспектива съм намерила в будизма.“
В „Сичко коз“ смехът е много. Забележителното българско остроумие пропива всяка дума в малкия сборник от поезия и разкази, с които обаятелният сладкодумец Милен Ганев ни предлага едно изкривено от веселба огледало на реалността.
Зад днешния главен редактор на водеща новинарска медия наднича момче, прекарало детството си в последните години на тоталитарната система в България.
“Сичко коз“ е искрен опит за представяне на действителността в родината ни в началото на т.нар. демокрация чрез похватите на абсурда, гротеската и най-вече натуралистичното откровение.
“Сичкото” му е „коз” на Милен Ганев. 99-те страници на книгата не засищат жадния читател. За радост „допълнително“ има на уебстраницата: http://www.si4kokoz.com/.
Публиката разговаря и с обичания от читатели и критика автор проф. Иван Станков за неговия сборник с девет разкази „Вечерна сватба“. „Аз не съм писател. За мен писател е голямо нещо, голяма дума. Мисля, че ние сме пишещи хора. Задължително е за един човек, който прогнозира себе си като писател, да направи всичко възможно книгите му да живеят по-дълго от самия него. Горко на онзи писател, чиито книги живеят по-малко от него.“
Деметра Дулева е филолог, писател и дипломат. Първият ѝ роман "Странстващият албатрос" печели през 2020 г. наградата литературен клуб "Перото" за най-добър дебют. Отличен е с втора награда в категорията художествена проза на "Портал Култура" и е номиниран за роман на годината на фонд "13 века". Представи романа си „Преобърнати съзвездия“.
Катя Караиванова посети Брюксел с дебютния си роман „С обич, Александър“, в който героите се опознават чрез имейли.
Гостите на третия Фестивал на българската книга в Брюксел имаха възможност да разгърнат и закупят над 3 500 нови предложения от съвременната българска и чуждестранна литература. Литературният форум се превърна в духовен празник за сънародниците, живеещи в Белгия.
Специално за ФАКТИ от Брюксел, Мария де Брабандере