През лятото на 451 година Тула, по заповед на Атилле, заел със своите войски от аккази (волжски българи) цялата северна част на Агил (Балканите) до град Кан-Дере (Адрианопол, Одрин). Това били отвличаща маневра, целяща в Рамил да я изтълкуват, като война на българите срещу урумците. А Атилле с 200 хиляди бойци през лятото на 452 година изненадващо обсадил най-силната рамилска крепост Акавъйл ("Белият град", Аквилея). Той направил това нарочно, за да изтегли към нея рамилските войски от Алтъйнбаш, за да не му пречат след това за пътя към Улуг-Урум (Рим). Акавъйлският кошбеги (комендант) през 451 г. не изпратил на Атилле отряд от воини, въпреки че бил длъжен да го направи, затова Атилле по закон решил да накаже тоя град... Когато Акавъйл бил взет от българите, Туки екзекутирал виновните за неизпълнението на неговата заповед през 451 г. и обявил на жителите: "Аз искам да ви пощадя, но нямам това право да го направя на сушата. Затова, ако искате да останете живи - отплавайте в морето!" Тогава акавъйлците избягали на крайморските острови и там по-късно основали град Бенедик (Венеция)...
След превземането на Акавъйл Атилле бързо разоръжил всички армейски части в 20 града на Северен Алтъйнбаш, екзекутирал 2000 римски командира заради неявяването им в неговата армия през 451 г., изгорил техните домове и тръгнал през Руджан (Равена) към Улуг-Урум. Неговите пратеници съобщили на кан-рамила: "Кансюбиги идва за невестата!" Един от попадналите му на път градове - Балъйн (Болоня) - се предал без бой, а друг, Бал-Урен (Флоренция), взел да се съпротивлява и бил разгромен. Но никъде българите не убивали мирни жители. Български комендант на този град, по волята на Атилле, станал синът на Абраш, Монджук (той поставил началото на италианския род Монтеки, т.е. Монджуки). Изплашените от погрома на Бал-Урен рамилци, оглавявани от тресящите се от страх кан-рамил и улуг-куряз (Римския папа), без всякаква съпротива предали Улуг-Урум на Атилле. Но в града свирепствал мор и Туки забранил на своята войска да влиза в града. Самият той направил символично влизане в Улуг-Урум и достигнал до главния площад, където кан-рамилът му предал Кюннария. Като излязал от града Атилле извършил бракосъчетанието по български обичай и прекарал с нея известно време в шатрата си.
Когато кансюбиги излязал от шатрата, българският посланик Урустай довел пред него улуг-куряза и кан-рамила. Тукъй казал на улуг-куряза, че неговите хора са екзекутирали няколко курязи, които призовавали хората към бунт срещу българите и хон-българския император. Улуг-курязът се разтреперил от страх и казал, че той винаги е призовавал рамилците към подчинение на кансюбиги и сега има желанието да се помоли за успех в похода на Туки... Докато улуг-курязът се молил на колене край шатрата, кансюбиги се скарал на кан-рамила за бунта на рамилците и алтъйнбашците срещу българската власт. Кан-рамилът, тракайки със зъби от ужас, обвинил във вдигането на тези бунтове на разбойническите наемници на зловредния Будар. Като видял, че кансюбиги се кани да скочи на коня, кан-рамилът угодно превил своя гръб и на Атилле му се наложило да стъпи със своя крак на гърба му при качването върху жребеца. Вече седнал на седлото, Атилле казал на коленопреклонния улуг-куряз и на прегърбения кан-рамил, че им прощава, но за последен път.
От Алтъйнбаш войската на Атилле тръгнала към Тулуш ("Главната област" -Тулуза, столицата на вестготите), но обезсилените от таргизката и джиенска битки тургутски бии не смятали да воюват, а посрещнали Атилле, подчинили му се и признали неговата власт. Техният улубий тогава боледувал тежко и никой не му обръщал никакво внимание. Доволният от такова смирение Туки не започнал да разорява тургутските земи и от Тулуш развеселен се върнал в Баил (Унгария). Неговите музиканти, свирещи бойни маршове, не жалили сили на всяка почивка...
Така бил потушен последният метеж и целият свят започнал да служи безропотно на Велика България. Доволен от това, владетелят на света Атилле решил през 453 година да се ожени за възпитаната в неговия дом дъщеря на един загинал аланкубарски улугбий Илтекей ("Илдико"). На сутринта след първата брачна нощ редом да спокойно спящата Илтекей останало вече изстиналото тяло на Туки. След това в Анатъйш (Дания), тя ще роди сина на Атилле Кюнбит ("Хамлет"), праотец на всички улугбеци (крале) на Сутдум (Дания и Скандинавия).
На Атила му се отдало да създаде най-съвършената и справедлива държава в историята на човечеството, режима на военната демокрация, поради което станал герой в приказките и легендите на всички народи по света. Във всички страни на света се утвърдил българският култ на духа на бурята и воинската слава Баръйн-Кубар-Джамгъйр-Самъйр, който по заповед на Тангра, дарил Атила с меча на победата (описан и в гръцки източници). Поради това на запад членовете на военните съсловия получили названието „баръйни“ („барони“), а на изток „самъйри“ („самураи“). Занимавайки се със създаването на съвременния свят Атила пишел стихове на трьок-български, гръцки и латински език. Негова настолна книга била „Илиадата“ на Омир, преведена от чичо му Баръйс на трьок-български език.
В основата на френския, швейцарския, италианския, холандския, датския, английския фолклор стоят легендите и приказки за добрия български цар Атилле, герой на забележителни литературни произведения. Много градове и географски забележителности по цял свят получават наименованието си от името на Атила. Холандците казват на Атила "- Тил", турците - "Делю", дунавските българи и в Родопите - "Делю", Тильо", швейцарците - "Тел", норвежците - "Осло", българите-иллакци, естонците - "Атилле" и "Талиб", баръйнджарите - "Атил", волжските българи - "Тукъй" / "Туки", западните славяни - "Братислав", "Къй", русите - "Усила", англосаксоните и келтите - "Артур", арменците - "Мардир", монголите и афганистанците - "Батъй", "Тохта", "Тугар", японците - "Токио", "Къй", египтяните и евреите - "Айутен" от "Аудан", арабите - "Идрис" (в Корана) от "Атряч", "Тел", индийците - "Дели". А берберите, българите-гараби (араби в Магриб - Северозападна Африка) са дали името на провлака и граничната скала на отсрещна Европа "Гариб-ал-Ардар" ("Арабския Атила") - Гибралтар.
Атила освен исторически герой е герой и в изкуството, в поезията на повечето народи на света. За последните години от славния живот на император Атилле, българският поет Рейхан Булгари, ХІІ век, е написал героичната поема "Къйпчакската степ" :
.................
25. От кургана изпълзяла голяма змия -
Никой не е виждал такава, казват.
Всички застинали от страх, казват,
И ухапала тя царя Атилле.
26. В същият миг великият цар умрял.
Не дочакал своята година, казват.
Ако я бил дочакал, казват,
Биха говорили: "Дойде и си отиде в Годината на Коня".
27. Положили неговото едро тяло в сандък
И го провесили между стълбове, казват.
И се скъсали веригите, казват -
И всички ги обхванал ужас.
28. Затова не трябвало да го погребват в Бащу -
Закарали го в град Мадж, казват.
Прекарали го през Билсага, казват.
Погребали го по пътя на дъното на река Дизе.
29. За целта отклонили водата от реката,
Погребали го на дъното, казват,
В три сандъка, казват -
От желязо, сребро и злато.
30. Никой не ще ги намери тях -
Защото отново пуснали водата в старото русло, казват,
И сега тя (реката) е пълноводна, казват -
И никой не знае, къде е този гроб.
31. Поръчали погребението на отряд ескели
Те не познавали никаква жалост, казват,
Те не познавали никаква жадност, казват -
Убили всичките работници, а после и себе си.
32. Те били лошо облечени,
У тях нямало скъпо оръжие, казват,
У тях нямало красиви сбруи, казват -
Но били те свободни и щастливи.
33. Тангра дарява всичко живо с живот -
Той минава бързо, казват,
Като цвете увяхва, казват...
Богата на цветя е Къйпчакска степ."
[По изследване на автора, се оказва, че "Дизе" е фонетическа успоредица на река "Тиджа", едното от българо-тракийските имена на река Голяма Камчия Тича, а наименованията Мадж и Билсага се отнасят съответно за Маджинеш (Шумен) и Билсага (Плиска). Досега няма данни за същи такива названия на градове в границите на днешна Унгария, освен за река Тиса (Тиджа). Тази ономастика, засечена по два волжско-български източника, води до сензационната хипотеза, че хон-българският император Атила, роденият във Волжска България управник на света, е погребан в Дунавска България. Бел. авт.]
Преди погребението на Атилле, състояло се 7 месеца след смъртта му (тялото на Атила е било балсамирано, а технологията за това е била известна на българите), българският летописец описва, как барджилските принцове се сблъскали с урумските и хинските принцове, а улугхинските (индийските) принцове се опитали да избутат назад алтъйнбашските принцове в желанието им първи да почетат паметта на най-великият управител на света.
В световната историография е прието лъжливото становище, че веднага след смъртта на Атила, неговата империя се разпада автоматично на най-различни страни и държавици. В интерес на историческата истина, инерцията от пиковия възход на Хон-българската империя при Атила дава отражение на развитието на устройството на страните и народите в Европа и Азия в продължение на още няколко века.
След смъртта му императорския престол на Велика България заема големият му син Еллак и Източната Римска империя, Иран и още няколко страни веднага се отказват да му се подчиняват. Вместо да покаже сила, Еллак за икономия на средства извежда от Централна Европа 100-хилядния волжско-български корупс на Тулъй-бек и разпуска 200-хилядния анчийски (анти) корпус. За наказание на ИРИ Еллак въвел в Буляр-Джалмат (Илирик) 200-хиляден остготски корпус, но той веднага минал на страната на ромеите. Тогава всички видяли слабостта на Еллак, който останал със 100-хилядна тиндарска войска. Баръйс, на когото Еллак отнел анчийците, веднага се обявил за владетел на Бистя-Арджан (Полша, Белорусия и Прибалтика), а Дингезих, брата си, когото Еллак лишил от корпуса на Тулъй-бек, се обявил за владетел на Онкул (Деснобрежна Украйна). Дингезих, бидейки подържан от алан-кубарите (лонгобардите) и Баръйс, който вече бил възстановил своите анчийски сили, се подържали взаимно и устояли. Еллак останал в пълна самота и през 454 г. се срещнал на бойното поле с претендента за трона на Атила, синът на Туки, Хабар. Хабар бил изпратен като представител на Атила при двамата римски императори, но още през 452 г. бил подкупен от ромеите и след смъртта на Атила се съгласил да стане техен подчинен. Ромеите му дали 100 хиляди булярски готи, към които се присъединили 100 хиляди бащарски българи-джавъйдци (гепиди). В битка при езерото Балъйтъйн или Медао ("Меденото езеро", Балатон), близо до столицата на Еллак - Балтавар през 454 г. войската на Хабар победила армията на императора на Велика България. Тиндарите, като загубили императора и 30 хиляди души, се присъединили към новия император на Велика България - Джангиз. Джангиз, подържан от Баръйс, разбил Хабар и неудачникът претендент се прибрал в ИРИ. Един от потомците на Хабар - Ком - основал във Византия известната ромейско-българска династия Комнини. Всички останали синове на Атила, повече от 70, страхувайки се от гнева на Джангиз, взели да бягат със своите хора в ИРИ, Италия, Германия, Улаг-Българ (Влашко и Миджан - Мизия; Дунавска България) и др., като дали начало на царските фамилии там, с потекло от Атила. Сред тях бил и малкият син на Атила Бел-Кермек (Ирник), който управлявал Улаг-Българ (Влашко-Дунавска България) като самостоятелен владетел.
След пораженията от 454 г. Велика България се лишила от Южна Азия, Германия и страните на запад от нея, но съхранила контрола си над Централна и Източна Европа, Африка, Сибир до Тихия океан. Джангиз (454-469 г.) не загубил надеждата да си върне загубените територии в Западна Европа. Така през 455 г. подчинените му африкански вандали и алани завзели и разграбили Рим. Българският наместник в Африка и крал на вандалите Кинзярек (Гензерих) изпратил на императора си Джангиз 80 % от плячката си и задължил Рамил (Рим) да плаща данък на Велика България.
Когато пре 463 г. ромеите и остготите се опитали да затворят пътя от Бийсу (Столицата на Джангиз в Панония) за Рим, българската войска начело с Джангиз завзела ромейската крепост Басиан (днес Петровци) в Южна Панония и принудила ромеите да отстъпят. През същата 463 г. година умрял великият хуно-български поет, чичото на Атила, Баръйс Абаз, и за нов съвладетел на Джангиз българските багъйли избрали Бел-Кермек. През 469 г. Джангиз тръгнал да възстанови българската власт в Германия, но войската му претърпява тежко поражение и отстъпила без да може да измъкне от ръцете на враговете тялото на загиналия Джангиз, който паднал с думите: "Синовете на Атила не отстъпват!"
Така Бел Кермек останал едноличен владетел на Велика България. Той извел остатъците от хон-българския корпус към Северен Кавказ и сключил мир с ромеите, а столица на Велика България направил град Бурджан (край Кюстенджа) в Табъйрджа (Добруджа). Кермек разрешил Хон-България да се нарича просто България, а българите-хони заповядал да се наричат "себери". Кермек отнел от ромеите няколко области на Балканите и ги населил с българи. Тогава коварният император Зенон предложил на Кермек заедно да нападнат ромейските остготи. Той се съгласил и ги атакувал с надеждата да им отнеме владенията като отмъщение за гибелта на Джангиз. Но ромеите не само не подкрепили българите, а точно обратно, в 481 г. съвместно с обидените остготи, нападнали Миджан, разрушили столицата на българите Бурджан и прогонили Кермек и неговите хора отвъд Дунав. Тогава Кермек заминава в Кара-Българ (днешна Украйна) и обявява новата столица на Велика България старият български град на Днепър Къй-Уба или Бащу (Киев).
Наследник на Бел-Кермек, като балтавар на българите, станал неговия син от дъщерята на масгутския (масагетски) бек Руджа, заради което бил наречен Руджа. Руджа-Джураш, по прякор Масгут ("Пророк"), управлявал Българския бейлик на Хон-Българската империя Кара-Бершуд 16 години (489-505 г.), умира през 505 година. Благодарение помощта на себерските беци успял да разшири своите владения на запад в хода на успешните войни с Ромейската държава. През 492 г. в годината на маймуната, завзел западната част на Дунавска България от Дунав до Кубар-дар (р. Вардар) и в памет на това основал града Бичин - "Маймуна" (днес Видин). Имал пет известни синове: Буляк-Българ, Кущан (Бъйрман), Айяр, Могер и Банджа-Татра.
Банджа-Татра Банант или Мундо, се прославил с успешни нападения над Рум, които провел при помощта на подвластните нему улчийци. Той управлявал Българския бейлик Кара-Бершуд 15 години (505-520 г.). Татра с помощта на Баръйн-субага (краля) на верните на Хон-Българ алан-кубари (лонгобарди), разбил метежните джавъйдци и сарбийци (праславяни). Сарбийците, като излезли от Българските (Мазурските) блата, отхвърлили българ-гаджилците (предците на поляците) в Кичи-Буляр („Малка Полша”), разрушили хонския център на Бай-Буляр („Велика Полша”) град Гинеш (Гнездо) и се врязали във владенията на старото българско племе на алан-кубарите в Маруба (Моравия) и планините Сармади-Тау ("Сарматските планини", Западните Карпати). С удари от две страни Банджа-Татра и Баръйн разпръснали и пленили сарбийците. Тогава към него се присъединил и Бабил, балтаварът на Байлак (Полша). Баща на Бабил бил синът на Атилла, Мякше („Рисчето”). Мякше бил възпитаник и любимец на Баръйс Абаз, чичо на Атила, който нямал свои синове. Банджа-Татра похвалил Бабил за старанието му и му наредил да построи крепостта Карак (Кракув), която пресичала пътя на разбойниците в Баил.
Самият Банджа-Татра вдигнал крепостта Банджа (Банска Бистрица) в южните Сармадски планини, които в чест на Банджа-Татра започнали да ги наричат „Татратау” („Татра планини”). След като си поотпочинал там, той възстановил с Барин крепостта Баргар или „Багра” (Прага по агилски). От 500 хиляди сарбийци Банджа-Татра сформирал армия на Сулбан или Сулбак, т.е. „Левобрежен Дунав” и тя заела за Хон-Българ целият десен бряг на река Алъйп или Алпа-су (Елба). От тия времена сарбийците с гордост се самоназовавали „сулбани” (оттук „славяни”, „словени”) или „сулбаки” („словаци”). Урумците, изплашени от успехите на българското оръжие, възобновили плащането на данък на Хон-Българ. Организирането на такива грандиозни походи от Себер (Сибир) до Бина-Българ (Виена) се оказали възможни поради факта, че рудокопачите на Чалап открили в Българските планини (Среден Урал) голямо находище на сребро и злато, което било наречено „Чалап” или „Челабе” (днес Челябинск). След като в 505 година Руджа-Джураш умрял, балтавар на Българския бейлик станал неговият син Банджа-Татра, бивш югур (наместник) на Сулбан или Сулбак.
През 518 г. синът на Банджа-Татра, Българ-Джилки („Болох”) станал пълнолетен. Баща му го оженил за красавицата Бояр-Къйз и му дал владението Бурджан (Предкавказието). Чичовците на Българ – Могер и Айяр, разсърдени на заявлението на Банджа-Татра и неговата решителност да предаде властта на Българ, не дошли на сватбата.
Валентин ВЪТОВ
Следва продължение