Какъв е смисълът на живота? - това е един от онези въпроси, които всеки човек рано или късно си задава в своя живот. Какъв е верният отговор обаче? За разлика от математиката, тук нещата не са толкова прости. Хубавото на философията е, че се занимава с подобни теми, а понякога литературата и киното обединяват сили, за да ни представят своята гледна точка. Точно това се случва в „Човек на име Ото“.
Трагикомичният образ на Ото (Том Ханкс) е екранизацията на Уве от романа на шведския писател Фредрик Бакман „Човек на име Уве“. За целите на продукцията е променена локацията на събитията, което налага и някои козметични корекции в имена и ситуации, но общият характер на двете произведения е запазен максимално. Най-общо казано става дума за мъж около 60-те, който наскоро е изгубил съпругата си и така губи не само своя спътник в живота, но и човека, който играе роля на съвестта, здравия разум, добротата и всички останали човешки качества, които го превръщат от стар мърморко в надежден приятел. Съдбата обаче поставя Ото в ситуации, в които да разбере, че сърцето винаги може да намери място за нови хора, които да осмислят съществуването ни, дори когато загубим най-близките си.
Не виждам особен смисъл да коментирам играта на Том Ханкс. Той неслучайно е считан за един от най-великите актьори на всички времена и тук доказва за пореден път стойността си.
Далеч по-дискусионна е работата на Марк Форстър, който през цялата си кариера на режисьор прескача от жанр в жанр, но така и не намира своето място. Най-добрата му работа е „Z-та световна война“, но и там не мога да кажа, че прави показано за режисура. Тук също му липсва онзи отличителен почерк, от който има нужда филма. Вместо това е решил да се довери изцяло на сценария и актьорския гений на Ханкс, което по-скоро работи в негова полза.
Сред останалите участници добра дума заслужава Кайли Хайман, която прави сериозен скок от „Терифайър 2“ до „Човек на име Ото“. Тя очевидно е достатъчно талантлива, за да продължи да снима по-сериозни роли. Тук ми хареса много, тъй като образът ѝ е една от основните причини за трансформацията на Ото. В същото време и самата тя чупи оковите на стереотипната домакиня, за да реализира потенциала си.
Останалите хора от каста са по-скоро пълнеж и за разлика от други случаи не се опитват да изпъкнат с некадърност, а просто се стараят да свършат своята работа.
Изпитвам известен срам, че пренебрегвам някои от големи проблеми във филма, но нуждата от нещо смислено на големия екран ме кара да завиша оценката си до 8/10, макар реалистично да се нарежда по-ниско. Индикациите обаче са налице, че световното кино започва да се отърсва от оковите на комиксите. От една страна самите Marvel и DC сякаш сами си подляха вода с някои административни намеси, а от друга забелязвам съживяване сред конкурентите с продукции, като „Човек на име Ото“, „Баншите на Инишерин“ и „Котаракът в чизми 2“. Горещо препоръчвам всяко едно от тези заглавия най-вече за любителите на смисленото кино.