Мачу Пикчу не е просто поредният археологически обект в Перу, който може да посетиш, просто така. Мачу Пикчу е една сложна система, която изисква време и познание, за да може да я преодолееш. На мен съдбата ми изпрати един германец, за да ме преведе успешно и приятно през тази система.
Град Куско е изходен град за посещение на Мачу Пикчу и Свещената долина. Той разполага с голямо вътрешно летище, както и всички туристически градове в страната. Потокът през тези летища е необичайно голям за нашите представи, въпреки почти пълното отсъствие на туристи. Това се случи в резултат на преминалите протести и поради това, че до средата на февруари този най- важен обект , Мачу Пикчу остана затворен.
Както и в хостела в столицата Лима, първата вечер спах отново самичък в стая с шест легла. Спокойствие за туриста и труден момент за туристическия бизнес в страната... На втората вечер се запознах с Филип, който пристигна в хостела. Живееше в малък град близо до Франкфурт, истински германец, запознат детайлно с обстановката и с готова програма за действие. Филип беше избрал маршрут към Мачу Пикчу, през гара Хидроелектрика, а аз изобщо не можех да разбера дали правилно съм чул тази дума!?
До Мачу Пикчу се стига по няколко начина. Има два пешеходни варианта – тридневен преход с две нощувки, на палатки в планината, наречен Инка треил, пътеката на инките, и четиридневен, с три нощувки, наречен Салкантай треил или трек, отново един истински път на инките през планините. Има и по екзотичен вариант наречен Джангъл трип или треил, който включва пешеходен преход и каране на колело през джунглата. Тези трекове струват около 600 долара всеки, включващи и посещение на самото Мачу Пикчу.
Най- лекият и масов начин е да стигнеш по шосе до малкият също исторически град Олантаутамбо и оттам да хванеш влака за 43 километра. Този влак се провира покрай реката, с тридесетина километра в час, до Агуа Калиенте, градчето което се намира под Мачу Пикчу. Билетът за този влак е също страшно скъп, понеже това е единствения по-лек и лесен начин да се стигне до Агуа Калиенте.
Всичките тези упражнения са поради простата причина, че до Мачу Пикчу, което се намира сред високите върхове, все още няма пешеходен път, поради особеностите на терена, а вероятно няма и да има.
Оказа се обаче, че има и още един вариант, със своите специфични особености - този, който избрахме ние. Това е превоз от Куско, през равнината до градчето Олантаутамбо и пресичане на планината след това. Този вариант не е популярен понеже последните двадесетина километра от шосето е черен път, разбит, при това доста стръмен и опасен на места, над буйната река Урубамба.
Всичко свързано с Мачу Пикчу е на много завишени цени, заради неговата популярност. Самият билет за обекта струва 70 и повече долара, 43 километра с влак струват също толкова, ако не е повече, в зависимост от времето и категорията на влака. Но рядко някой купува отделни билети, понеже обикновено всичко върви в комплект. Така седемстотинте солес, които платихме, около 350 лева, бяха най- евтиният вариант, като включваха превоз от Куско до гара Хидроелектрика, една нощувка в Агуа Калиенте, вечеря и посещение на самия обект, плюс планината Уайна Пикчу зад него, връщане с влака до Олантаутамбо и оттам с рейс до Куско.
Историческият град Куско се намира на близо 3400 метра надморска височина. На такава височина доста туристи изпитват дискомфорт, като обикновеният съвет е да пият чай от листа от кока или да пият хапчета на билкова основа, които да нормализират дишането и кръвното налягане. В Куско също така е студено, особено през нощта. Мачу Пикчу се намира на по- ниско на около 2400 метра височина, освен това е в друга климатична зона - тропическа. Или понякога просто казват, че Мачу Пикчу се намира в джунглата.
Така на другия ден започна едно дълго пет-шест часово пътуване. Пътят представляваше спускане от Куско до градчето Олантаутамбо на около 2700 метра надморска височина, след което катерене по една стръмна планина, която очевидно нямаше как да бъде заобиколена. Това катерене ни вдигна отново на около 4500 метра, може би и повече. След това спускане по обратната страна на планината, където се промени и климата и растителността. От тази източна страна на планината Кордилери (Анди) всъщност започваше отново тропическата част на Перу, тоест ние се спуснахме към джунглата. В градчето Санта Мария асфалтовият път свърши и започна един черен път край същата тази река Урубамба, която минаваше през цялата Свещена долина и която незнайно откъде се беше промушила да стигне дотук.
Тук на места пътят си беше направо опасен над близо 200-метрова пропаст, надолу към реката. А и по цялото протежение на пътя се извършваха големи ремонти, т.е. разминавахме се с всякаква техника.
Накрая стигнахме и до самата станция Хидролектрика, където ни разтваряха от буса. Наоколо се извисяваха величествени и стръмни върхове. Обядвахме и тръгнахме на път. Съвсем скоро стигнахме до една почти изоставена жп линия, която си беше теснолинейка и приличаше на нашата теснолинейка в България. Само дето наоколо растителността беше тропическа.
С много снимки продължавахме да вървим покрай линията, а пътят беше равен и приятен. Все пак беше горещо и влажно, поради това и изморително. Ухаеше и на тропически цветя, а в последните километри пътят започна да става религиозно- мистичен, с изключително високите върхове наоколо и със залеза на слънцето зад тях. Най-накрая се показа и градчето Агуа Калиенте, което на български може да се преведе като Баните. Само че тукашните минерални бани се намираха сред едни изключително високи и стръмни планини, реката беше три пъти по-широка от българските планински реки, а белите сгради на хотелите бяха десет етажни. Изобщо мащабът беше доста голям и едновременно с това тесен и висок.
Следва продължение