Артистична България се сбогува със Славчо Пеев. За поклонението пред големия български актьор в Сатиричен театър "Алеко Константинов" в София пристигнаха десетки представители на киното и театъра като Евгений Михайлов, Хайгашод Агасян, Илиян Любомиров, Екатерина Евро, Люба Пашова, футболният рефер Любен Ангелов, министърът на културата Кръстю Кръстев и други.
Славчо Пеев почина на 84-годишна възраст на 27 февруари 2024 г., а за кончината му съобщи директорът на Сатиричния театър Калин Сърменов. Посреща ни и днес във фоайето на меката на смеха и с уверението, че усмивката не си е отишла.
Г-н Сърменов, съболезнования за загубата. За съжаление Сатиричния театър, който трябва да е меката на усмивката, на хумора, става все по-тъжно място през годините, но свои герои-актьори изпратихте. Днес и големия Славчо Пеев.
Аз смятам, че усмивката не си е отишла и това, че днес ние сме се събрали по този повод е част от усмивката. В крайна сметка животът е това. Може би има само един или двама в момента в света, които си мислят, че ще бъдат вечни, но може би животът ще разочарова и тях, че няма да бъдат вечни. Ние сме наясно с това, но усмивката не си отива. Досега с Евгени Михайлов сме си разказвали истории със Славчо Пеев - той неговата, аз своята. И с Евгени, и с всички, които дойдоха на поклонението. Ние сме били по-близки с него и разказваме истории. Т.е. това е част от продължаването на тези процеси с усмивката, така че тя не си отива, независимо какво се случва. За мен беше много важно, че този пример, който Славчо даваше, е от големите блокове на изграждане на принципи в театъра. Което е изключително важно. И един от най-основните емоционални блокове беше логиката да си признаеш.
За разлика от други, да не споменавам имена, Славчо си признаваше. Като направи нещо, идваше и казваше: "ей, на - сбърках тука", което е страхотен пример за младите. Което ти дава възможност за самооценка, което ти дава възможност да видиш света не такъв, какъвто ти си го формирал в собствените си представи. И за мен тези хора - да, ужасно съжалявам, че ги няма, но то няма и как да останат тук. Но цялото тяхното поколение създаде след себе си една диря на взаимоотношения и принципи, които трябва да изградят младите. И нашето поколение сега е длъжно да носи това знаме и да разказва тази история. Затова и всичко, което съм направил тук зад мен и горе, от скулптурите до имената, с които кръстих столовете.
Наскоро добавихте и още две маски.
Да, сега ще има и на Славчо стола, сега ще има и на Славчо маска...В днешно време хората много бързо забравят, особено българите. На него му е най-удобно да забрави и да започне отначало. А пък и той е отпред, още по-хубаво - всичко да започне от мен. Но аз съм противник на това и смятам, че щом сме се събрали тук и живеем днес, е въпрос на тази ужасяваща случайност, но и наша отговорност - да продължим делото, да ги пазим, да сме в комфорт с тях. Защото иначе с какво можеш да продължиш? Ти трябва да имаш багаж, база, да можеш да стъпиш на нещо. Ако Сатиричния театър не го прави, би било много глупаво. Но пък нашият театър, за разлика от другите, дава пример за другите. Значи, ние много ценим паметта, ценим това, което е било.
Тези хора реформираха не само Сатиричния театър, те реформираха целия театър, генерираха много завист, омраза и какви ли не злоби, които и до ден днешен пълзят с такива подхвърлени изречения. Но те бяха толкова популярни, те промениха представите и за кино, промениха представите и за телевизия. Точно това поколение. Разбира се, и в добрия, и лошия смисъл на думата, че точно по български, никой не може да ти прости, че вършиш нещо. Но те бяха толкова мощни, че в крайна сметка, дирята и това, което направиха - остана. За мен това е важното. Този пример, който ние се опитваме да развием, защото то не става само за един ден, ми се иска да бъде последван и от другите, да стане някак си логика в България. И въобще някакъв приоритет.
Говорите като цяло за общество, за политика, за култура - за една приемственост и за надграждане.
Разбира се. Ние не успяхме да си подредим приоритетите в обществото - от културата, не можем здравеопазването, не можем образование... Иначе всички глупости имаме - като започнем от това да се занимаваме с АЕЦ "Козлодуй", моите уважения, сигурно е важно. Но преди да стигнеш до АЕЦ "Козлодуй", то някой трябва да работи в този АЕЦ. Примерно. След което ни се обещават мостове на Дунав, че самолети летяха до Скопие, имахме какви ли не глупости. И коли електрически, които щяха да се правят в Ловеч, но никой не застана да каже: "Вижте, културата, образованието и здравеопазването са на първо място".
Представяте ли си в какъв свят живеем? И после, вчера гледам едни политици говорят за едни други политици - ама той, вика, е изключително талантлив - другият. Е, кое му е талантливото - не разбирам? При положение, че ние последните 30 години в една локва се въртим наляво и надясно, и не можем да излезем от нея. Това е наша психология, разбира се, и външни сили има много и то е ясно - купуват, продават. Но ние като общество, особено културните институции, не се ли вземем в ръце, да вземем присърце нещата и да понесем отговорността - няма как да стане. Аз използвам такива случаи, за да го популяризирам това мислене. И искам да покажа, че всъщност логиката да се развиваме е тази, а не друга.