Доцент Атанас Мангъров е име в медицинските среди. Обвиняват го, че води войни, но той е категоричен, че просто държи на думите си. За него коронавирусната пандемия, която ни мъчи вече повече от година, не е толкова страшна.
Има сблъсък на позиции, но не за това основно ще става въпрос в следващите редове. Кой е Атанас Мангъров? Какво обича? Как е отгледал децата си? Повдигаме завесата на личния му живот навръх неговия 65-и рожден ден.
Ето какво каза доц. Мангъров в интервю за Dir.bg:
- Доц. Мангъров. Честит рожден ден. Ставате на 65 години. За вас това е просто още една година или нещо повече?
- Нищо повече, нищо по-малко. Дата от календара.
- Как празнувате рождения си ден?
- Никак. Не обичам да го празнувам. Никак не обичам рождения си ден. Обикновено и не се събираме. Аз излязох от вкъщи на 14 години, когато отидох да уча в Английската гимназия в Пловдив. На рождените си дни все съм бил в движение. Със съучениците ми правехме купони. Като студент беше кофти, защото в края на януари е сесията. Когато децата бяха малки, вкъщи правехме сбирки с по 30-40 души, но и това отмина.
- Предполагам, че знаете, че сте роден на една дата с баба Ванга?
- Не, не знаех. Нали не очаквате да имам някакви свръхспособности като нея. (Смее се)
- За пенсиониране мислите ли?
- Този въпрос нали не е пожелание за рождения ми ден? Да, навършвам години за пенсиониране, но аз лично не мисля да спирам да работя. Ако имате предвид официално да се пенсионирам, това сигурно ще ми се случи. Има хора, които са се наточили да ме пенсионират. (Смее се)
Но аз със сигурност няма да спра да работя. Вижте, аз не работя - аз се забавлявам в работата си. Интересно ми е да лекувам. За мен е забава да работя с деца. Работата ми носи безмерно удоволствие вече толкова години. Аз си играя с децата. Не идвам на работа, аз идвам да си играя. Надявам се да ме разбирате. Сега имам едно дете с менингококов менингит група С в болницата, което е много гадно заболяване. От началото на декември - близо 50 дни.
Оправи се, направи рецидив, върна се. По 50-60 дни прекарва при нас дете с такова заболяване. Ето с това дете аз си играя. Ние си говорим и това ми доставя удоволствие. Не че не лекувам възрастни. Същото е като усещане и удоволствие, но да лекуваш деца е привилегия. Медицината е колкото занаят, толкова и изкуство. Трябва да има някакви насоки, но не искам да кажа колко хората загинаха, защото се лекуват по guidelines установени правила.
- А за класацията "Мъж на годината" какво мислите? Резултати ще се обявят през март, а вие сте сред номинираните?
- Не смятам да участвам. Не е сериозно предвид обстоятелствата. А и никой не ме е питал дали искам. Какво ще си мерим... Казах вече веднъж.
- Произхождате от лекарска фамилия. Това ли е в основата да се насочите към медицината?
- Не. Никога не съм искал да ставам лекар. Исках да ставам физик. Винаги съм си мислил като ученик, че ще стана физик. Баща ми - Христо, беше зъболекар и той ме убеди, че медицината е по-независима и по-универсално приложима специалност. Просто ме убеди.
- А това, че вашата майка Елена дълги години е била лекар педиатър, има ли някаква роля...
- Братът на майка ми също бе лекар. Тя го е издържала, докато той завърши. След това пък той я издържал, докато тя завърши. Винаги съм живял сред прегледи, сред болни.
Вуйчо ми, където и да отидеше, винаги имаше опашка от хора да ги преглежда. Говоря за д-р Костов, който е основател на туберкулозната болница в Харманли. И днес още казват за нея "Костовата болница". Така че, като интерес, е това. После се хванах с медицината. А след като започнах да уча, вече реших ясно и осъзнато, че ще го правя както трябва.
- Когато сте избирали към каква специалност да се насочите, сте имали и афинитет към хирургията?
- Имах и добре, че спрях.
- Все пак имате няколко операции на апендицит?
- И е добре, че останах с това. (Смее е)
- Казвали сте после, че е добре, че не оперирате. Защо?
- Не е моето. Като студент имах желание да стана хирург. С мои приятели като стажанти давахме дежурства в болници. И да, вярно, че имах много голямо желание да стана хирург. Бях мераклия, така да се каже. Бях се сприятелил с колеги хирурзи, които ми даваха да оперирам - под техен надзор, разбира се. В замяна на това аз пък им давах понякога ключа от моята квартира, без мой надзор, разбира се. (Смее се)
Студентски работи. Общо взето идеята бе да стана или хирург, или педиатър. Когато завърших - аз завърших със златен медал, имах право да избирам. Така можеше да стана хирург в болницата в Стара Загора. Само че, като отидох там, се оказа, че ще бъда на работа не точно в болницата, а в амбулаторията.
Оказа се, че там имало човек, който отдавна бил чакал, за да влезе в отделението. На мен ми казаха, че то било същото - дали ще съм в амбулаторията или в отделението. Аз пък им казах, че като е същото, той защо не си остане в амбулаторията, а аз да ида в отделението. Нали така? Просто видях, че нещата не са такива, както ги представяха.Тогава се появи възможност за една аспирантура в Инфекциозна болница в София. Тя бе свързана с интензивна терапия на това, което тогава се наричаше токсикоза в кърмаческата възраст. Сега го наричаме остри чревни инфекции с дехидратация и ацидоза. Към онзи момент тези състояния още не можеха да се лекуват добре.
Още не бяха известни механизмите, по които се стига до това състояние, т.нар. токсикоза. Та имаше място за аспирантура на тази тема и аз се явих. Заедно с мен кандидатства и настоящата директорка на Инфекциозна болница. Аз обаче спечелих аспирантурата, а на нея ѝ дадоха друга в Съветския съюз. И така започна всичко.
Замисълът е бил да дойде някой в болницата, да събере натрупания "богат клиничен опит", да го обработи и да направи една защита, така както обикновено се правят дисертациите. Само че, след като навлязох в нещата, се оказа, че лечението по начина, по който се прави, не е нито правилно, нито много ефикасно.
Че има друг подход, друг начин на мислене и действие, сложен като теоретична обосновка, но много прост за приложение, по който могат да се правят нещата. В резултат на това се въведе т.нар. "нов подход" и т.нар. "унифицирана" банка, известна и като "банката на Мангъров". Така си направих дисертацията. Като цяло, направих нещо, което към онзи момент беше в разрез с общоприетите норми в медицината.
Беше доста трудно, но и забавно. Поради това, че децата идваха по всяко време, имах легло в кабинета на стария проф. Иван Киров, който тогава идваше от време на време като консултант и си живеех там. Когато живееш в болницата, виждаш нещата под съвсем различен ъгъл. Много е различно. Имаше две детски отделения.
Шефката на едното направо заяви, че няма да позволи да се работи по този начин и ме разкара. Успях да събера случаи и да защитя дисертация благодарение на това, че завеждащата на другото - Първо детско отделение, на което по късно станах началник - д-р Тодорка Цаловска ми повярва. Това е жената, на която аз съм безкрайно благодарен. Тя ми е като втора майка. Тя толкова ми вярваше, че ми е позволявала да правя неща, които аз сега на такъв като мен тогава, не бих позволил да прави.
- Явно наистина прекалено много е вярвала във вас?
- Абсолютно. Докато се разреши да се работи по предлагания начин, тъй нареченият "нов подход" беше обсъждан четири пъти на катедрени и общоболнични съвети и комисии. Ставаш, говориш и накрая нищо. Четири пъти ми беше нужно да се явявам, за да ги убедя, че може и има смисъл да се опита да се работи така.
След като ги убедих, резултатите от тази дисертация още тогава бяха включени в учебника по Инфекциозни болести от 86-а година. След това тя влезе в консенсуса за лечение на острите чревни инфекции в кърмаческата възраст. Тогава на година в болницата умираха 25-30 деца - главно от чревни инфекции, хепатални коми и менингити. След това бройката падна на 10, а сега имаме едно-две на година. Има и години без починали.При тежките остри чревни инфекции се нарушават водно-електролитното и алкално-киселинното равновесие и се получават отклонения, вследствие на които нещата в организма тръгват накриво, ако не се води правилното лечение. Децата си отиват. Е, оказа се, че има много лесен и много удобен за работа метод, който има своята много сериозна патофизиологична обосновка.
Сега много лекари все още не са наясно именно с тази патофизиологично обосновка, но те просто знаят, че, когато имат такъв пациент, се работи така и нещата стават. Илия - един от синовете ми, който работи в Неонатологията на Детската болница, казва, че там също има ефект от това лечение.
Но и те са още много далеч от това да разберат и най-вече да преглътнат патофизиологичната обосновка на този метод. В тези неща има доста физика и математика, а обикновено доктори стават хора, на които математиката не им върви и цял живот живеят трудно.
- Споменахте, че д-р Цаловска много е повярвала във вас. Вие в какво вярвате - чисто научно и чисто духовно. Вярваш човек ли сте?
- Дали съм вярващ... Ако ме е питате дали ходя редовно на църква - не ходя. Миналата година ходих на църква на Цветница и на Великден, защото казаха, че е забранено. Направих го заедно с моя приятел хематолога проф. Георги Михайлов, защото реших, че е правилно. Бащата на моята майка - моят дядо, е бил свещеник. Първо е бил учител, после е станал свещеник. Него не го познавам, защото е починал преди да се родя.
- А някаква духовна връзка в този смисъл намирате ли в семейството?
- Не. Не сме ритуално вярващи.
- А колко пъти във вашата кариера сте си казвали, примерно, когато излекувате някое дете, което е било тежко болно: "Благодаря ти, Господи, че ми помогна!"
- О, много пъти. Вижте, аз не се изживявам като спасител. Лекарите са хора. Правим това, което е в нашите възможности. Да, понякога имаме възможност и късмет да направим така, че пациентът да се оправи, въпреки че е бил в критично състояние. Вижте, в живота има едно понятие - късмет. Когато към нашите умения на лекари се добави и късметът на пациента, накрая всички сме доволни.
- Помните ли първото тежко болно дете, което сте спасили?
- Не го помня. Но на втората седмица, след като дойдох на работа в Инфекциозна болница през далечната 1983 година, видях как умира дете. Просто така се случи на дежурството ми тогава. Бях съвсем зелен новобранец. Тогава умираха доста деца. Не искам да кажа колко деца и изобщо колко хора съм виждал да умират.
- Това променили ви? Тогава още не сте имал ваши деца?
- Не мога да кажа дали съм се променил. Когато се родиха близнаците, и двамата развиха тежък бронхиолит, причинен най-вероятно от респираторно-синцитиален вирус. Единият го прекара много тежко. Беше бебе на 20 дни и имаше тежка дихателна недостатъчност. Тогава го приех тук в болницата и си го лекувах сам. Имаше тежки проблеми с дишането.
Въглеродният му двуокис наближаваше 80, а кислородът му стигаше до 26. Това са стойности, при които по съвременните правила, се прави интубация. Аз не позволих. Не си и помислих да го интубирам. Когато в един момент спря да диша, си представих само как се връщам с трабанта, слизам, затварям вратата и тръгвам към къщи сам. В такъв момент през главата ти минават всякакви такива мисли. Той се оказа яко копеле, здрав мъж, и оцеля.При този бронхиолит специфично лечение няма. Целта ти е да го държиш жив, докато организмът възстанови балансите си. Държиш го, за да дадеш възможност на организма да мобилизира защитните си сили и да се справи. Няма антибиотик, няма нещо, което да направиш, и да го лекуваш. Чакаш. Даваш кислород, не обичам кортикостероиди.
Хем е забавно, хем е страшно да лекуваш сам детето си. Често чувам колеги, които казват: "Аз не мога да лекувам собствените си деца?" Че ти, ако не можеш да лекуваш децата си, как лекуваш всички други? Аз лично не бих дал на никой друг да лекува мое дете, ако заболяването е в моята сфера. Разбира се, ако е нещо друго - да. Не бих оперирал - нали приключихме с това.
щ- Говорите за мрачните мисли и как ще се приберете сам при семейството си. А, всъщност, как се събрахте със съпругата ви?
С таблици. (Смее се). Когато си правих дисертацията, имах много статистически данни, които някой трябваше да обработи. И искам да отбележа дебело, че не съм се оженил за софийско жителство. Навремето имаше такова. Иначе как се запознах със съпругата ми? Трябваше ми човек, който да обработва статистическите данни, да се правят едни таблици.
Някой ми каза, че има една засукана красавица, която много разбира. И аз отивам при нея и ѝ казвам: "Ето това са данните и ще си платя." И тя седна да ги прави. Първа таблица, втора, трета таблица и после се родиха децата. Така и не си платих. Сега не живеем заедно, но още се обичаме.
- А как се гледаше тогава младо семейство. Вие млад лекар, тя млад икономист?
- Трудно. Винаги съм работил частно - още от времето, когато бях аспирант. И това е нещото, което е издържало семейството. В болницата ходя за удоволствие, за да се занимавам с истински болни.
Със Здравната каса в частния си кабинет, в качеството си на едноличен търговец, съм работил точно 6 месеца и се отказах. Не ги издържах. Ако си частник, заставаш на шосето, вдигаш полата и който спре, както иска и както можеш. Почти всички така наречени частници в медицината умират да са закачени за Здравната каса.
- Отгледали сте четири деца?
- Най-големият ми син - Борислав е от първия брак на съпругата ми. Другите деца са Елена и близнаците - Христо и Илия. Борислав е управител на фирма, Христо и Илия са лекари, а Елена е фармацевт. Сестрата на жена ми е професор по биохимия в САЩ, живее там и запали Борислав да става кинезитерапевт, защото признавали там нашите дипломи. Той отиде на една студентска бригада и после повече не искаше и да чуе за Америка. След това завърши бизнес администрация в Американския колеж в Правец и работи в България.
Всичките ми деца работят в България. Иначе как ги гледахме, че нещо се отплеснах. Трудно - това е отговорът. Елена беше на 10 месеца, когато близнаците бяха на път да се раждат. Тя тогава отиде в Стара Загора при майка ми и баща ми - уж за малко, докато се родят близнаците, но се върна в София, когато беше на 14 години и когато я приеха в Английската гимназия.
Откровено мога да кажа, че тя ми е повече като сестра, отколкото като дете. Тя има същата психоструктура като мен, същата проклетия, същия инат. Дори е по-добра.
- Това с проклетията фамилна черта ли е или изграден и осъзнат характер?
- Изграден характер. Човек не се ражда проклет, нали? (Смее се). Има си обаче и ген.
- Говорите директно, а това често ви прави дразнител за околните. Видяхме го ясно, след като вашето виждане за корона кризата се разминава с това на Националния оперативен щаб.
- Не обичам да шикалкавя. Когато съм убеден, че нещото, което казвам, е правилно и то е на база знанията и опита, които имам. Трудно се обяснява на хора, които не искат да чуят. Някои обаче чуха.
- Военните порядки не ви допадат. Всъщност, каква казарма сте изкарали?
- Трудно ми е го определя с една дума. Служих в Стара Загора - в артилерията, и в Ловеч. В казармата ми се развалиха очите. След това в един момент ми се отлепиха ретините. Общо взето ситуацията в един по-късен момент беше стигнала до алтернативата бял бастун, куче водач и минаване в запаса.
Тогава един австрийски лекар, едно от светилата в офталмологията, който ми беше оперирал лещите, направи чудо за мен. Отидох при него и той буквално за ден ми уреди операция при друг магьосник - светило по ретините, при когото иначе се чака с месеци. А сега виждам много добре и дори мога да стрелям, което е едно от любимите ми занимания. Нещата тогава опираха и до време и трябваше да се действа на момента.
- Ще стигнем и по стрелбата, но преди това тази година вашият празник ще бъде ли с нещо по-различен. Миналата година кризата дойде след вашия рожден ден и още сме в плен на COVID-19?
- Не мога да разбера и до ден-днешен защо се тръгна по този крив начин. COVID-19 не би трябвало и не създава такъв голям проблем, та мерки, та забрани... От медицинска и от инфекциозна гледна точка е необяснимо това, което се случва. Имам чувството, че на някои т.нар. либерали страшно им се харесаха методите на тоталитарното китайско комунистическо управление.
Много им харесаха ограниченията и затварянията, от които в огромната част няма смисъл. Хигиена - да, дистанция - да. Ако те е страх, ми не ходи на театър, на ресторант, стой си вкъщи. Защо затваряш отрасли, защо ограничаваш? Великобритания, Испания, Франция, Гърция от септември месец са затворени и какво? Пак има заболели, пак умират хора, случаите растат.
У нас е добре, защото сме се затворили точно колкото трябва. Не като англичаните или испанците, които са се затворили твърде много. Сега най-много се умирало от новия щам? Ми нали той е производен на стария. Мерките, които се прилагат, не зависят от щама. Те не се прилагат специално за един или друг щам.
Ако тези неща работеха, щяхме да сме решили въпроса отдавна. Тези, които не се затвориха, да не би да измряха? Даже са по-добре. Ваксините действали на стария и на новия щам, което ще рече, че двата щама имат сходен антигенен строеж и тези, които са боледували от стария, не се разболяват от новия. Можеше да се действа по-умно, а не с плашене и затваряне. Тогава и болниците нямаше да са препълнени.
Нещата ще приключат, когато този вирус мине през 70% от население на земното кълбо. И тогава, когато се достигне тази критична маса, при която се създава този колективен, групов или какъвто имунитет искате го наречете, всичко ще приключи. Това не съм го измислил аз. Това са неща, които се учат в курса по инфекциозни болести и епидемиология.
- А как ще обясните тогава на близките на един млад човек, който е починал, защо се стигнало до това?
- Това са изключения, които са да потвърдят правилото. Ако видите всеки ден статистиката на нашия щаб, ще разберете, че средната възраст на починалите хора е около 70-80 години. Има и млади, за съжаление, но са изключения. На всеки може да се случи. Средната продължителност на живота у нас е около 74 години.
При нас имахме случай на момиче на 16 години, което стигна до интубация. До организъм е. Просто не е добре младите починали да се изкарват на фокус. При всеки един грип, които ни е мъчил, за разлика от COVID, загиват предимно млади хора. Не е добре, но е част от живота. Вирусът ще ни мъчи, докато не се стигне числото преболедували около 70% от човешката популация.Пандемията няма да спре изведнъж. Надявах, че може да стане както през 2002-а с тогавашния SARS, но не съм казвал че ще си късам дипломата, ако това не стане. Всяка година повече хора умират от глад, от сърдечни, ракови и пр. заболявания, отколкото от COVID. Гадното при COVID е това, че вирусът се разпространява сред и от хора, на които им няма нищо, нямат симптоми. Те го разпространяват.
Сега, когато Байдън влизаше в длъжност, той се поклони на тези 400 хиляди души, които са загинали там. 400 хиляди души на 328 милиона население прави 0,13% смъртност. У нас какво виждаме? Близо 8000 души починали от или с СОVID от 7 милиона души население. И това прави също толкова - около 0,13% смъртност. А имаше и прогнози за между 2 и 4%, други казваха до 20%. Не знам защо ги говориха, но успяха хубаво да уплашат хората.
То не само у нас. В цяла Европа е така и вземат мерки. Това със затварянето на парковете, това да носиш маска на открито... Важно е да не се тикаш там, където има много хора. Но да ходиш по улицата или на плажа с маска, моля ви се. Това са абсурдни неща. Не 1.5, а 2.5 м дистанция на закрито - това да не е радиация? Вирусът е върху микроаерозолните частици, които се носят във въздуха и в затворено помещение не ги спират нито маски, нито дистанция. Затварят ресторантите, защото се казва, че ресторантите са развъдници на зараза.
Да, добре, но те са и място за удоволствие и работа. Нека хората, които ги е страх, да не ходят на ресторант. Да се каже да се повтори, да се потрети, че влизането в затворени места крие опасност. И хората ще си преценяват. Хората са хора, ще разберат, не са животни. Да не говорим за училищата и дистанционното обучение.
Но на някои много им хареса да затварят, да маскират, да налагат ограничения и всячески да контролират. Това рефлектира лошо върху цялото общество. Защо трябваше да се срине икономиката? Ма нали ние сме най-добре тука, бързо ще оправим? Нали така казват! Всички в Европейския съюз казват, че спадът в еврозоната ще надхвърли 10%, което е много сериозна цифра. Но ние сме добре.
Толкова много неща се говорят. Има страни с драконовски мерки като Великобритания, Испания и Гърция. И то от септември насам. И какви са резултатите? Никакви или почти. Сега се казва, че новият щам не протичал с по-тежко заболяване, но бил по-смъртоносен? Този нов щам не се хваща с PCR! Как го определяме тогава? За да го хванем, трябва да се направи генно секвениране. Това е сложна и трудоемка процедура и се прави само в БАН и в Националния център по заразни и паразитни болести от назален секрет.
Как определиха, че той е бил по-смъртоносен? При стария щам при хората над 60-годишна възраст умират 10 на 1000 заболели, а при новия 13 на 1000 заболели? А как е изчислено това, кои са тези 1000 души, при които е доказан новият щам, за да видим дали 13 от тях ще умрат? Приказки на едро.
- Ваксината ли е спасението?
- Както я караме ние с ваксинацията, ще ни трябват 10 години, за да обхванем населението. А не виждам да има опашка от желаещи да се ваксинират. Пак казвам, за да се постигне този колективен имунитет, 70% от човечеството трябва да се срещне с коронавируса или да се имунизира. Няма как да се спасиш от него.
Това е природно бедствие и такова нещо многократно се е случвало в историята на човечеството. Хората не са станали безсмъртни. Животът е сексуално преносима болест със 100% летален изход. Няма да живеем до 150 години. Все някой ден ще умрем. Просто е добре да направим така, че да живеем нормално, а не да се крием под леглата и под масите. Не да има психоза.
- Стреляте и плувате активно - хоби или така разпускате? Пистолетът трябва да е...
- По-скоро е Глок 17 или Рюгер Марк 3. Имам пет или шест пушки, но ловът се случва рядко. Иначе навремето бях и сега отново съм в клуб по стрелба. Страхотно е усещането. Стрелбата ти дава възможност да се съсредоточиш, да потънеш в себе си до такава степен, че да забравиш всичко останало.
Ако една мисъл ти мине през главата в момента на изстрела, тя се вижда на мишената - наляво, надясно, горе, долу. И какво правиш в такъв момент? Теглиш си една майна, че си тъп, и продължаваш напред. И отново удоволствие. Обичам и да плувам, да тичам, но нещо навъртях километри в бягането и колената ме болят. И за реглаж не стават. (Смее се). Иначе плувам редовно.
- Малко хора знаят за канадската ви авантюра?
- О, да. Говорим за 1990 година. Та тогава и аз, като всички други, хукнах да ходя в чужбина, защото тук нещата не вървяха. Отидох първо в Швеция и исках оттам после да замина за Канада. И в Швеция какво... Тогава беше изселническата вълна. Нищо не стана. Върнах се от Швеция.
След това намерих покана за един конгрес по инфекциозни болести в Монреал. Конгресът е скъпо мероприятие, конгресни такси, хотели, самолети. Намери се една приятелка, която искаше покрай мен да стигне до Канада като придружител и реши да финансира пътуването. Отидохме за визи в консулството на Канада в Белград.
Там консулът - една възрастна дама, от пръв поглед разбра, че отивам, за да остана и въпреки това ми даде виза. Приятелката не получи виза, но не оттегли финансирането. В Канада половината от българската общност ми бяха познати - старозагорска махала, пловдивска махала, съученици.
Бях се настроил да ставам шофьор на ТИР. Изкарах месец, но реших, че не е моето - неосъщественият канадски тираджия. (Смее се) Главата ми щеше да изпуши от мислене - шофьор в Канада или лекар в България? Иначе имам колеги, които отидоха и още карат. Въпрос на гледна точка е.
По-късно в България с приятели си купихме ТИР от разпродажбата на СОМАТ. Две години си играхме на тираджии, а на близнаците разказвах приказки за приключенията на ТИР-а Мерцедес в Йордания, Сирия и други страни. Исках моите деца да отидат да учат в чужбина, но те не пожелаха. Аз пък си останах лекар.