Мнението е публикувано в Kultura.bg
Събота следобед. Около 17.30 часа. Небето отдавна дава сигнали, че ще вали и най-после наистина завалява. Добре, че си взех чадър, си мисля, но после ми става криво. Какво толкова щеше да стане, ако не си бях взел чадър? Нищо особено, щях да се намокря. Няма да ме разтопи. Кога станах такъв? Кога станахме такива? Трезви, пресметливи, опитващи се винаги да предвидим това, което ни очаква, да бъдем готови за него. Но можем ли?
От два дни спя малко. Гледам денонощно руски и американски телевизионни канали, чета вестници, преглеждам сайтове, следя развитието на трагедията с малайзийския самолет. Бих искал нещо да направя. Но не виждам какво. Украйна е далеч, не бих могъл лесно да стигна там, а и да стигна, с какво бих могъл да бъда полезен. Там, между Грабово и Торез. За първи път чувам за тези места. Може и да са хубави. Но се прочуха с това, че на 17 юли 2014 над къщите им се разсипаха останките на Боинг 777. С 300 души на борда. 298, ако трябва да бъда точен. Мисля си, голяма разлика дали са 300 или 298. После си казвам – да, голяма е. Голяма като вселена. Всеки живот е една вселена.
Не мога да направя нищо. Затова тръгвам да търся лалета.
Обикалям центъра на София, но не успявам да открия лалета. На едно, на второ, на трето място, гледат ме странно. Предлагат ми други цветя. Не, не искам други. Търся лалета.
Дъждът ту се усилва, ту намалява. Мисля си за тях. За всички пътници на полет MH17 от Амстердам до Куала Лумпур. Дали и те са гледали в бъдещето, дали са се опитвали да предвидят нещата, да бъдат с един ход напред?
Мисля си за възрастния човек, който се качил на борда с трите си внучета. Да ги отведе вкъщи навреме за училище. В Пърт, Австралия. Какво училище, нали е лятна ваканция?! После се сещам – в Австралия е зима и ваканцията там е зимна, кратка. Мисля си за трите пеленачета. Раждаш се и преди да разбереш, че те има, вече те няма. Като муха еднодневка. Мисля си за лекаря от Амстердам, изследовател на СПИН, Юп Ланге. Не разбирам много от медицински изследвания. Прочетох в сайта на Световната организация по СПИН, че на борда на самолета може би е било лекарството. Онова, което цял свят чака от десетки години. Толкова бил напреднал в изследванията си този холандски професор. Отивал с колеги на конгрес в Мелбърн. Може би е щял да представи точно това лекарство. Сензацията на годината. На десетилетието. Защо не и на века – лекарство против СПИН! Изчезнало заедно с живота на своя създател.
Видях в някакъв сайт видеоклип от борда на самолета, точно преди да излети. Снимал го е пътник. Млад мъж с очила и азиатски черти си качва чантата в багажното над седалката, до него жена на средна възраст с къса оранжева коса разгъва бяла кърпичка, на съседния ред стюардеса се протяга да затвори багажното. Ясно се чува гласът на командира на полета, който обяснява, че вече приключват с качването на пътниците и багажа, че скоро ще излетят. Съвсем обикновено начало на полет. С нищо не подсказва ужасния му край. Мисля си за младия мъж с очилата, за жената с кърпичката, за всички тези хора, спокойни и делови преди излитането, уверени в машината, в способността на екипажа и диспечерите да ги преведат безопасно над два континента на 11 хиляди метра над земята, с единствената мисъл как да направят дългия си полет по-комфортен и поносим. Дали изобщо са разбрали какво се е случило, дали са имали време да изпитат ужаса на безизходицата? Дали са имали време да помислят за всичко, което няма да им се случи. За всички надежди, желания, стремежи, които няма да се сбъднат. Една ракета, едно БУМ и дотам.
На поредната цветарска будка момиче ми обяснява, че мога да намеря лалета само през зимата и пролетта. Наближава 19.00 часа. Стигам до Националната библиотека. Преди време на улица “Шипка” имаше няколко павилиона за цветя. Сега ги няма. Останали са само плочките на местата, където някога са били железните им стени. Малко по-встрани мъж и жена са изкарали цветя на метален рафт под импровизирана тента. Избирам четири бели хризантеми. Чувал съм да казват, че това са цветята на скръбта. Всъщност няма значение. Важен е жестът.
Пресичам Докторската градина. Играят деца, родителите им ги наблюдават, пушат цигари, смеят се, играят с тях, глъчката им оглася целия парк. Става ми още по-тъжно. Тъжно е, когато секне смехът на децата, още по-тъжно е тях да ги няма, да загинат. Четох, че на борда на полет MH17 имало осемдесет деца. Осемдесет извора на смях като този, покрай който минавам. Осемдесет пресъхнали завинаги извора.
Вече съм пред посолството на Холандия, проверих адреса преди да тръгна, улица “Оборище”, номер 15. Оглеждам се, очаквам да видя купища цветя, бележки с послания, хора, но освен двама мъже, които коментират на висок глас Путин, какво бил казал и какво не бил казал, какво бил направил и не бил направил, други хора няма. Да, вали, а и хората са заети, може би не знаят, не са разбрали, не всички гледат новини, то напоследък не е и никак приятно да гледаш новини. Нямам друго обяснение.
Пред оградата на посолството все пак са оставени цветя… Не са много. Слънчогледи, хризантеми, рози и невени. Има мече с надпис happy birthday и футболно шалче с надпис Holland.
Стоя и гледам цветята. Сред тях са поставени малки кръгли свещи в сив метален обков. Не горят. Има и кибритени клечки. Щом спре дъжда, ще запаля свещ за тях, за всички тези 298 души. От три континента, десет държави. Най-много са холандците – 193. Затова и стоя пред холандското посолство. Поглеждам шалчето, Холандия имаше един от най-добрите отбори на световното тази година. Викахме и се радвахме с тях. Когато биеха, всички ставахме холандци. И сега, в скръбта, отново всички сме холандци.
298 човешки живота, нелепо погубени, без никаква причина. Мисля си, ако това се беше случило на българи, щеше ли да ни засегне повече, щеше ли да има повече хора, изразяващи скръб и съпричастност? 298 души, това си е цял панелен блок, с няколко входа. Един миг и блокът просто липсва. Много села в България са под 200 души. Едни миг и селото просто изчезва.
Навеждам се и поставям хризантемите. Петнадесетинагодишно момче се спира пред мен и ме гледа въпросително. “Какво е станало?”, пита. Отговарям набързо с 1-2 изречения. А то ме гледа някак невярващо, поглежда цветята и мечето, шалчето с надпис Holland, и сякаш разбира. Че всичко това не е лоша шега, че наистина нещо е станало. Нещо трагично и непоправимо. Оглежда се и ме пита къде наблизо може да купи цветя. Обяснявам му, то кимва и се отдалечава.
Стоя пред цветята и ги гледам. Това ли само можем да направим, по дяволите?! Да поставим няколко стръка цветя пред оградата на холандското посолство. Важен бил жестът, казват. Не, важно е да не допускаме да се случват такива трагедии. Важно е да се поучим от миналото, за да не се случват такива неща в бъдеще.
Някой е написал нещо върху лист хартия, размекнат от проливния дъжд: “Най-искрени съболезнования! Почивайте в мир!”. Думите казват всичко. Няма да върнем тези 298 живота, но поне можем да покажем почит към жертвите и съпричастност към техните семейства. А това не е малко.
Докато вървя обратно по “Оборище”, в главата ми се въртят всички кадри, които показаха медиите – обгорените останки на самолета, надписа Malaysia, като по чудо запазен върху парче от корпуса, черните овъглени неща, за които не знаеш предмети ли са, тела ли са или е изгорялата пшеница на нивата, над която са паднали отломките. И си повтарям написаното на подгизналата от дъжда хартия: “Най-искрени съболезнования! Почивайте в мир!”
Димо Димов е докторант по съвременна руска литература в СУ “Св. Климент Охридски”. Носител на няколко литературни награди, сред които трета награда за разказа “Без нея” от националния конкурс “Рашко Сугарев” за 2012 г.