Коментар от блога "На стената"
Затварянето на въздушното ни пространство за полети на руски военни самолети (било то и с хуманитарна помощ) отново предизвика полемика. Привържениците на схващането, че Русия е заплаха приветстваха хода и го определиха като смел и адекватен на ангажиментите ни като държава членка на отбранителния блок НАТО. Напълно обратно, противниците на членството ни определиха действието като агресия спрямо държава, която не можем да си позволим да е наш враг и като предаване на държавния суверенитет в ръцете на Съедините щати. Ако и в двата лагера нямаше хора, които са готови с радост да го пожертват националния интерес в името на своя личен, преодоляването на различията щеше да стане лесно. Уви, трезвата дефиниция на националния ни интерес отново остана скрита и ни подтикна да обърнем внимание към няколко обстоятелства, които го предопределят.
Защо ни е нужно да членуваме в В НАТО?
Дори само днешната дата е достатъчна за да си отговорим. Имперските интереси на Русия диктуват експанзия към Балканите и България в частност. Усетихме го през 1944 година, когато без да сме участвали във военни действия на страната на Германия, бяхме окупирани от Съветския съюз (тогавашното име на Руската империя) и развитието ни бе възпрепятствано в продължение на 45 години.
За да не допуснем отново руска инвазия като държава се нуждаем от членство в система за колективна сигурност от типа на НАТО, в която държавите членки реагират на принципа „всички за един“ и при нападането на една от тях, всички се отзовават на помощ. Членството в НАТО осигурява и други ползи, като факта, че традиционно враждебните ни съседи (допреди втората световна война) Румъния, Гърция, Сърбия днес не си и помислят да ни атакуват. Нещо повече – Турция, в сравнение, с която сме джудже във военно отношение също е член на НАТО и поради това конфликт изглежда много малко вероятен.
Икономическият аргумент също е много сериозен – в годините преди да се присъединим към системата за колективна сигурност числеността на въоръжените ни сили е стигала до 200 000 души с всички разходи за издръжката им и поддръжка на тяхната техника. Днес въоръжените ни сили са под 30 000 души и това позволява потенциални държавни разходи да се спестят. Преките данъци от влизането ни в НАТО са намалени наполовина. Това са пари, останали в джобовете на домакинствата и по сметките на бизнеса.
Каква е цента на членството ни в НАТО?
В края на 2003 година петима български военнослужещи загинаха, отбранявайки българската военна база в иракския град Кербала. От тогава както в Ирак, така и в Афганистан български военни рискуват живота си на задгранични мисии. Точният брой на българските контингенти в чужбина не е известен (да приемем, че става дума за няколкостотин души) и фактът, че тези хора са в готовност да убиват и да загинат (това е част от длъжностната им характеристика) отразява нашия ангажимент към системата за колективна сигурност.
Излагането на няколкостотин души на риск е онази цена, която плащаме като общество, за да се спести на България необходимостта да поддържа армия и резерв от стотици хиляди Българи, които да гарантират относителна сигурност при нападение от съседните ни държави.
Ако може да се изведе принцип за ангажиментите ни към НАТО, той ще е:
„Част сме от един отбор и трябва да сме лоялни към съотборниците, дори и да ни изглежда, че жертваме суверенитет“
Продължава ли НАТО да е това, за което го мислехме?
Както в любовта човек може да се прехласне по идеята за човека на среща и да се разочарова, когато го опознае истински, от време на време е редно да си задаваме въпроса продължава ли НАТО да е онова, за което го смятахме през 90-те години. Тогава на отбранителния блок се гледаше като на средство за защита от руска инвазия. В края на 90-те обаче алиансът нападна Сърбия за да спре престъпленията срещу албанското малцинството в Косово. Резултатът бе създаването на нова държава, а следващият ход на НАТО бе да поведе война срещу тероризма – в Афганистан. Отделно държави членки нападнаха Ирак, а подкрепата на България за тях бе цената, която платихме за да се присъединим към блока.
След атаката срещу Съединените щати през 2001 година, тероризмът бе възприет като реална опасност за съюза и военните действия срещу държави, които го поддържат, бяха необходими в случая с Афганистан. Фактът, че оръжия за масово поразяване не бяха открити в Ирак, породи съмнения дали инвазията не е била мотивирана от геополитически интереси на Съединените щати, които нямат връзка с отбранителния характер на НАТО (макар и съюзът да нямаше формална роля в кампанията, участието на някои от водещите държави членки създаде напрежение сред останалите). Последвалите интервенции на в Либия и Сирия също карат все повече хора да си задават въпроса дали с външната си политика държави членки на НАТО не повишават косвено рисковете за целия отбранителния съюз.
Съответно, от въпроса не става ли НАТО регионален инструмент за провеждане на американска геополитика, която няма общо с първоначалния характер на отбранителния блок, феновете (а и слугите) на Русия в България налагат тезата, че България се превръща във Васал на САЩ.
Вместо това, далеч по-разумно е да си зададем прагматичният въпрос:
Промениха ли се целите на отбора, в който участваме и готови ли сме да останем в него след промените?
От отговора, може да произтекат други въпроси. Трябва ли малките държави членки да начертаят нова линия на ангажиментите към НАТО, отвъд която да не следват Съединените щати? Какви са новите рискове пред държавата като член на НАТО и какво получаваме в замяна на тяхното поемане?
Най-важното, което не трябва да се забравя е, че в НАТО, или не, България ще продължи да е стратегически интерес за Русия с всички произтичащи последствия.