Тексът е публикуван на сайта „Project Syndicate“ от Иън Бурума
Иън Бурума е професор по демокрация, човешки права и журналистика в Бард Колидж и автор на книгата „Нулева година: Историята на 1945“ (Year Zero: A History of 1945).
Свидетели ли сме на началото на нов възход на фашизма? Много хора започват да мислят така. Доналд Тръмп е сравняван с фашист, като и Владимир Путин и редица демагози и десни самохвалковци от Европа. Последната вълна от авторитарно бръщолевене достигна чак до Филипините, където новоизбраният президент, Родриго ("Наказателят") Дутерте, обеща да хвърли заподозрените престъпници в залива Манила.
Проблемът с термини като "фашизъм" или "нацизъм" е, че те често биват използвани от все повече невежи хора, във все повече различни ситуации и така отдавна са загубили всякаква реална значимост. Малцина все още знаят от първа ръка какво всъщност означава фашизмът. Терминът днес се превърна в универсална фраза за хора или идеи, които не харесваме.
Неясната реторика направи груб не само политическия дебат, но и историческата памет. Когато политици от републиканската партия сравниха имуществените данъци в САЩ с Холокоста, както направи един кандидат за Сената през 2014 г., масовото избиване на евреи бе омаловажено до степен, която го превърна в незначително събитие. Същото, до известна степен, важи и в случаите когато Тръмп е сравняван с Хитлер или Мусолини.
Подобно говорене твърде лесно ни разсейва от истинските опасности на съвременната демагогия. В края на краищата не е трудно за Тръмп - или Герт Вилдерс, или Путин, или Дутерте - да опровергаят обвиненията, че са фашисти или нацисти. Те може и да са отблъскващи, но не организират униформени щурмоваци, не изграждат концентрационни лагери и не призовават към изграждането на корпоративна държава. Путин най-много се доближава до образа, но дори и той не е Хитлер.
Разбира се, забравата или непознаването на миналото работи и в двете посоки. Когато един млад холандски писател, симпатизиращ на новата популистка вълна, изразяваща антипатия към "културния елит" на своята страна, насърчаваща "атоналната музика" и други арогантни форми на грозотата, аз се зачудих дали той знае за нацистките набези над "изроденото изкуство"? Атоналната музика е била нещото, което слугите на Хитлер са ненавиждали - и в крайна сметка забраняват.
Ехото на нашата най-тъмна история звучи и в други съвременни политически изказвания, които преди няколко десетилетия все още щяха да поставят всеки политик, който ги използва, на ръба на допустимото. Подклаждането на омраза към малцинствата, заплахите срещу пресата, насъскването на тълпата срещу интелектуалците, финансистите или всеки, който говори повече от един език, не са били част от основните политики, защото има достатъчно хора, които все още разбират опасността от подобно говорене.
Ясно е, че днешните демагози не ги е грижа особено за това, което подигравателно наричат "политическа коректност". Не е много ясно обаче, дали тези хора познават достатъчно добре историята, за да знаят, че мушкат и ръчкат чудовище, което поколенията след Втората световна война се надяваха да е мъртво. Ние вече знаем, че това чудовище просто е спяло в очакване забравата на миналото да му даде възможност да се надигне. Това не значи, че всяка дума, изречена от популистите е лъжа и всяко тяхно твърдение не е истина. Хитлер също е бил прав в схващанията си, че масовата безработица е проблем в Германия.
Липсата на прозрачност в Европейския съюз, двуличието и алчността на банкерите от Уолстрийт, нежеланието за справяне с проблемите, причинени от масовата имиграция, липсата на загриженост за засегнатите от икономическата глобализация, са все проблеми, които основните политически партии нежелаят или не могат да решат. Но когато днешните популисти обвиняват "елита" за тези трудности, те звучат неприятно близо до враговете на либералната демокрация през 1930 г.
Истинският белег на тесногръдия демагог са приказките за "предателство". "Космополитният елит ни е забил нож в гърба; изправени сме пред една пропаст; нашата култура бива подкопавана от чужденци; нашата нация може отново да бъде велика, след като отстраним предателите, заглушим гласа на медиите и обединим "мълчаливото мнозинство", за да съживим здравия национален организъм." Политиците и техните глашатаи, които изразяват себе си по този начин, може и да не са фашисти, но със сигурност говорят като тях.
Фашистите и нацистите от 1930 г. не са се появили от нищото. Трудно може да се каже, че идеите им са оригинални. В продължение на много години интелектуалци, активисти, журналисти, както и духовници дават израз на омразни идеи, които полагат основите на Мусолини, Хитлер и техните подражатели в други страни. Някои са католически реакционери, които ненавиждат секуларизма и индивидуалните права. Някои са обсебени от предполагаемото глобално господство на евреите. Някои са романтици, търсещи чиста раса или национален дух.
Повечето съвременни демагози може би са само бегло запознати с тези прецеденти, ако изобщо знаят за тях. В страните от Централна Европа като Унгария или дори Франция, те може би наистина разбират добре връзките, а някои от днешните крайнодесни политици дори не се срамуват открито да покажат своите антисемитски възгледи. В повечето западноевропейски страни обаче, такива агитатори използват явното възхищение към Израел като алиби, и насочват расистките си виждания към мюсюлманите.
Думите и идеите имат последствия. Днешните популистки лидери все още не трябва да бъдат сравнявани с диктатори-убийци от сравнително близкото минало. Чрез използването същите популярни настроения, те допринасят за създаването на отровен климат, който може отново да донесе политическо насилие в света.
Превод: Милена Трачева
Copyright Project Syndicate
Project Syndicate е най-големият по мащаб източник на коментари. Читателите на Факти.бг имат възможност да се докоснат до анализите и коментарите, както до мненията на европейски и световни лидери в различните области, политици, нобелови лауреати и граждански активисти по важните за света проблеми.