Анриета Драганова е преподавател в George Washington University във Вашингтон. Тя е очароваща, умна, успяла и щастлива българка. Запознах се с нея в самолета от Дубай за София преди пет години, когато тя преподаваше в университет там. Оттогава насам почти всеки ден се сещам за разговора ни и силното впечатление, което остави в мен. Скромността й отклоняваше многократните ми пориви да я представя пред българските читатели. Най-после ме прие в София в аристократичния си апартамент до НДК. Порази ме богатата атмосфера на дома й. Не, не влагам финансова стойност в определението. Гоблените по стените, изработени от майка й, красивите мебели, ръчно гравирани от дядо й, спокойният ни разговор, акомпаниран от музикалното изпълнение на сина й, който всъщност упорито се подготвяше за изпит по пиано в музикалното училище на следващия ден, допълниха представата ми за тази мъдра жена. Ето как една русенка стига до върховете на професионалната си изява във Вашингтон, Дубай, и удовлетвореността на родител, макар и сама, да е залагала кълновете на добродетелите в сина си, Джон. Владее руски, английски, испански (при влизането в дома майка и син разговаряха на испански), немски, френски език.
Анриета, Вие сте успяла българка. Какво се случи, за да стигнете чак до Вашингтон и Дубай, изобщо успешно да се реализирате по целия свят?
По природа съм авантюрист. От дете мечтаех да пътувам. По мое време беше много трудно да се излиза навън. Исках да уча физика. Като единствено дете баща ми не ме пусна в София. Подчиних се на бащината воля и започнах висшето си образование в Русе, специалност "Електроснабдяване на промишлени предприятия и градове".След втори курс реших, че искам да уча в Германия. Кандидатствах в Дрезденският технически университет.
Защо в Германия?
Харесвам дисциплинирания начин на живот, а и личната ми подбуда беше да стана добър инженер. Класирах се втора, Министерство на Образованието ми предложи да уча в Белоруския Политехнически Институт в Минск, където продължих обучението си в същата специалност. След това работих като електро-инженер в Комбината за Тежко Машиностроене (КТМ) в родниат ми град Русе. По-късно заминах за Венецуела, учих испански език и работих в инженерната компания „Аtavesa” в Каракас. Година по-късно заминах за Съединените Щати. Наложи ми се да изучавам английски език, преди да кандидатствам за работа в ”Lummus Technology Inc.” в град Блумфийлд, щата Ню Джерси. Две години по-късно започнах магистърска и докторска степени в университета George Washington University в град Вашингтон в същата специалност "Електроснабдяване на промишлени предприятия и градове". След завършване на магистърската степен ми бе предложено да стана асистент в електро-лабораторията на университета. Бидейки докторант в George Washington University започнах работа в “Westinghouse Electric Corporation” във Вашингтон до завършване на докторката степен след което се пренасочих в преподавателска дейност. Оттогава до сега преподавам електрически машини, приложна математика, информационни технологии и компютърна техника в моята Алма Матер „George Washington University“ и в миналото с периодични ангажименти в Американския Колеж в София и Zayed University в Дубай.
Как живее един университетски преподавател в Америка?
Животът на добрия преподавател там е динамичен, напрегнат, отдаден на студенти, наука и професия. Част от времето ми е посветено на научна дейност и участие в конференции в Европа, Азия и Америка. Освен професионалната ми заетост и семейни ангажименти на единствен родител с вече пълнолетен син, през всичките десетилетия на живот в Америка, ежегодно пътувам до България заради тези емоционални чувства с родната земя, скромно предадени на сина ми – човешки чувства, послужили ни да преодоляваме житейските трудности и предизвикателства.
Как преценявате американското висше образование?
Образованието се превърна в индустрия. Боли ме да го кажа, но това е реалността. Така е дори в някои от елитните американски университети, които все още се уповават на старата си слава като Харвардския, Йейлския... Образование и професионалност не са свързани. В много американски университети изпитите за академична правоспособност, т.н. Scholastic Aptitude Test (SAT) масово се отменят за да се подсигури по-голям прием на студенти. Ето защо в момента има много повече студенти отпреди десетилетия, които са готови да плащат 63 000 долара на година, за да си получат образованието. Нисък е процентът на дипломиралите се студенти, работещи по специалността си. Не бих ги сравнила по мотивираност и успеваемост на дипломантите отпреди 10 и повече години. Липсва мотивираност и успеваемост сред студентите. От друга страна, сериозен проблем в съвременното образование е липсата на практика. Връзката между реалния професионален и академичен светове не е добре установена. Технологиите и новаторствата се зачитат, липсва стратегия която да се приложи да възстанови и засили производителността.
Как си обяснявате липсата на мотивация в днешните студенти?
Съвременните студенти предпочитат бързите успехи, лесния начин на учене, не осъзнават важността на крайният резултат. Може би това е така, защото всичко им е предоставено, много по-осигурени са. След като завършват, обаче, се озовават на другия полюс - без работа. Липсва знание в действие. В Америка има много работа. Няма ги необходимите кандидати, защото за се стане такъв, се изисква упорит труд. Това е обща тенденция, която се коментира между колегите по световните конференции. Започва да става голям проблем, защото много от тези млади хора излизат с титли и дипломи, но без знания.
Преподавала сте и в Дубай. Какво впечатление оставиха у Вас арабските студенти?
Това, което ми направи впечатление в Емирствата беше голямото желание на студентките да учат. По времето, когато изграждах университетски програми на обучение в ОАЕ, имаше много ентусиазирани студентки. Те са силно мотивирани и с огромно желание да учат в резултат на ролята която играят в новосъздаденото общество, гарантиращо равни права на жените и мъжете. Силно мотивирани са също и студентките от страните в Персийският Залив.
Какви специалисти се търсят в САЩ?
Има липса на инженери, на лекари, на програмисти. Младите американци предпочитат да учат хуманитарни науки.
Всеобщо разбиране е, че американците много добре се реализират в живота. Изненадана съм, че практика и теория в обучението там не се припокриват.
В миналото е било така. В Щатите специалистите започват кариерата си от най-ниското ниво. Постепенно се развиват. Било е така, защото преди време много от компаниите са предлагали на младите хора т. нар. „практическа подготовка“. Фирмите са имали желание да подготвят бъдещите си работници, които минавали през т. нар. practical training (на англ. - бел.ред.). Докато сега компаниите са категорични, че искат подготвени специалисти. Вече не искат да инвестират в подготовката на младите хора. Една от сравнително прогресивните системи на обучение в света е германската. Тя предлага теория, практика, теория и пак практика. Подобна система е била прилагана и в Англия, но вече не е действаща там.
Как преценявате студентите си в момента като знания и готовност за живота след дипломиране?
Малък процент от сегашните ми студенти са готови да започнат работа и да знаят какво да правят. Ако говорим за студентите ми отпреди десетина години, много повече са били тези, които са били готови да се реализират, тогава.
Как се справят българските студенти в Америка?
Познавам български студенти във Вашингтон, щатите Мериленд, Виржиния, Ню Йорк, Масачузетс, Индиана и Илинойс. Всичките са млади хора, успешно завършили и получили магистърски и докторски степени, музиканти в симфонични оркестри, преподаватели в университети, програмисти в NASA, финансисти в Междуамериканската банка за развитие и различни частни компании. Българските студенти в Северна Америка са едни от мотивираните и успели млади хора намерили професионалното си поприще.
Умни ли са българите?
В гена на българина е заложена мъдрост и трудолюбие, независимо от промяната в момента, която е наложена от други фактори.
Харесва ли Ви живота в Америка?
Не бих казала, че живея само в Америка. Харесвам живота си там, в България и по света. Синът ми и аз сме граждани на света. Удовлетворена съм от всичко, което съм постигнала.
Като говорим за удовлетворение със сигурност изпитвате това чувство, наблюдавайки какъв сериозен млад мъж сте отгледала сама. Поздравявам Ви!
Синът ми е скромен 16-годишен младеж, едновременно ученик в Музикалното училище в София и студент в „University of Maryland”. Свири в младежки симфоничен оркестър, преподава цигулка и пиано, като със заплатата си плаща част от таксата за университета.
По този повод ми се иска да Ви попитам дали смятате, че учениците са твърде натоварени в наше време? Това е широко дискутирана тема напоследък в България.
Да, много родители се оплакват, че децата им стоят до късно вечер, защото не могат да се справят с училищния материал. Личното ми мнение е, че са направени промени в програмата на средните училища. Материалът е недостъпен за учениците, липсват последователност и надграждане. Има несъответствие между работните умения на учениците, равнището на образование и изискванията за работа.
Правите ли компромиси?
Спрямо себе си винаги съм била безпощадна. Спрямо другите е имало моменти, когато съм била безкомпромисна, но съм разбирала, че е било грешка. Научих се да приемам нещата такива, каквито са. Прощавам. Взискателна съм към сина си, искам да помага на хората, да се труди и да постига благородните си цели. Приемам човека такъв, какъвто е.
Изглеждате силна, успяла, щастлива и доволна от себе си жена. Е, как се стига дотам?
С много труд, постоянство и огромното желание да работя. Трудностите и предизвикателствата преодолявам с разум и усмивка. Постигам целите си. Неприятните неща ги правя приятни.
Звездния миг...имали ли сте го или все още го чакате да дойде?
Имала съм го, постигнала съм го и не съм в очакване вече. Това, което съм могла да дам на науката, на обществото, на българското училище в Дубай, на сина си, мисля, че съм го направила. Ще продължа да давам и живея както досега.