Анализ на проф. Кръстьо Петков
В общо взето анемичния летен политически живот темата за Бойко Борисов като възможен кандидат за президент активно присъства във всекидневните медийни коментари. Изказват се мнения от многобройни участници и наблюдатели в спектакъла „Избори марка БГ“ – журналисти и социолози, политолози и партийни лидери, пиар експерти; и, разбира се, самият потенциален претендент.
Малцина са онези, които смятат, че премиерът и лидер на ГЕРБ няма да направи подобен ход. Пишещият тези редове принадлежи към това малцинство. Тук смятам за уместно да обявя своето виждане за причините, които предопределят отказа на Борисов от президентската надпревара за следващия мандат. Причини, които са по-дълбоки и лежат извън полезрението на доста повърхностните и често спекулативни внушения, че Б.Б. единствен заслужава поста и победата му е в кърпа вързана.
Властовите причини
Да си президент на Р България означава да се придържаш стриктно към правомощията за този пост, уредени от Конституцията. Те не са малко, но са главно представителни, т.е. без право за намеса в десижънмейкинга /бел. на ред. – взимане на решение/, който е основен стимул за участие във всяка властова институция. България не е президентска република; характеристиката, която често се дава на политическата й система, че е премиерска република, макар и фриволна от юридическа гледна точка, отговаря на реалната ситуация. Справка - предишните трима президенти, които се осмелиха да се опълчат срещу изпълнителната власт или да коригират нейни решения чрез предлагане на алтернативи, впоследствие бяха отлъчени от своите предишни партии.
При това положение логично ли е Борисов да се откаже доброволно от най-овластения пост в държавата – премиерският – за да се накичи със званието „държавен глава“ и да служи като доказателство, че висшите институции (законодателната, изпълнителната и президентската) са разделени и независими една от друга? Онези, които твърдят, че това е възможно по някакви скрити/извънредни причини, всъщност спекулират с общественото мнение и насърчават подмяната на конституционните правила.
Борисов е премиер вече шеста година (прекъсването между първия и втория негов кабинет е минимално – по –малко от 24 месеца). Той вече е най-дълго престоялия на поста си министър председател през периода на прехода, натрупал най-много управленски опит и има всички шансове да прибави допълнителен актив в това задочно/негласно състезание. Борисов не просто пребивава на неформалната позиция „Властник №1“ ; той консумира правомощията, които са му дадени по конституция на 100%, че даже и повече. Това му осигурява всекидневно присъствие в медиите, несекващи публични изяви, възможността да се разпорежда в МС и дори на по-ниските равнища на държавната администрация. Най-престижната позиция в пирамидата на властта е условие и трамплин за реално участие във висши форуми на ЕС, като т.нар. „Срещи на върха“, ад хок дискусии в Брюксел, регионални форуми и други подобни.
Да замени този пълнокръвен живот с подреденото, лимитирано и формализирано политическо пространство, което предлага президентската институция, е трудно допустимо. А в случая с Бойко Борисов - българският „Power Man“ (Властови човек) - е направо немислимо.
Икономическите причини
Да си на върха на властовата йерархия означава, наред с другото, да разпределяш ресурси – от бюджета и извън него. Наивно е да се твърди, че това са правомощия, които са регламентирани със закон, а премиерът оперативно изпълнява предписанията на законодателния орган.
Практиката да се „дава“ и „взема“ - от парите на данъкоплатците - персонализирайки отделните решения чрез фигурата на премиера, достигна небивали висоти през двата мандата на Борисов. Условието е: а/ да имаш кооперативен финансов министър, с какъвто се снабди едноличният ръководител на МС през втория мандат (не че предишният –Дянков- не слушаше, но от време навреме въртеше номера, отхвърляйки предварителната договореност, че е взет на служба „за да прави сметките в държавата; справка – земеделският заем от 2012 г. заради който Дянков беше отстранен от МФ и от поста вицепремиер); б) същият този министър да играе ролята на оперативно гъвкав ковчежник, а не на финансов стратег – да пази парите в хазната, да поддържа излишъци, да пълни резерва и поддържа т.нар. буфери, в т.ч. чрез външни и вътрешни заеми. Досещате се, че става дума за Владислав Горанов, който и през първия мандат на Борисов изпълняваше ролята на негов инструментален пратеник и връзка с МФ.
Отделно стоят европейските фондове и програми, над които премиерът и МС, а не президентът и дори НС, упражняват ефективен контрол. В крайна сметка човекът на върха на изпълнителната власт се превръща в нещо като CEO (главен управляващ) на държавата, с неограничени правомощия да разпределя и преразпределя паричен ресурс, измерващ се в милиарди левове; осигуряващ достъп до атрактивни национални и транснационални проекти; гарантиращ послушанието на местните власти, независимо от кой партиен цвят са техните ръководители.
Как си представяте, че Б.Б. в един прекрасен ден през септември ще се откаже от възложената му функция да бъде едноличен диспечер на публичните финанси, да се лиши от удоволствието публично да заявява „Аз плащам“ , сякаш става дума за негови джобни пари, а не за тези на данъкоплатците и ЕС! Подобно решение би било една алогична стъпка, на фона на напредващия неоавторитаризъм като еманация на политическия режим в България през последните 6-8 години.
Емоционалните причини
Да се твърди, че Борисов може и да склони в последния момент да се включи в кандидат президентската кампания (по свое усмотрение или като персонална реакция на постоянно отправяните му предизвикателства от партийни лидери и ербап кандидати), означава да не познаваш отблизо и отвътре неговите психични нагласи. По тази деликатна тема съм писал многократно, вкл. и в книгата „Държавата – това съм аз“ (Социологически портрет на Бойко Борисов). От публикуването на книгата през 2012 г. досега малко неща от емоционалната сфера на феномена „Б.Б.“ са се променили; по-скоро вътрешните чувства и публичното говорене са били култивирани в позитивна/показно демократична посока.
Така че и преди, и сега Борисов е типаж в политиката, чиито помисли и външно поведение се диктуват от неговото Супер-его, от личностното „АЗ“. Има достатъчно основания за често срещащите се определения, че като личност той е впечатляваща демонстрация на нарцисизма в политиката. И още, че продуцирането на този феномен е било и ще остане зависимо от самата власт и свързаните с нея материални ресурси.
Предположението, че всичко това може да бъде загърбено заради държавнически интереси или извънредни геополитически ситуации, не е фактологично обосновано. Посочете ми поне един пример, при който Борисов се е опитал да изведе свое стратегическо решение от т.нар. външни/екзогенни обстоятелства и фактори . Няма такъв прецедент…
Освен ако не бъде изнуден с компромат или притиснат ултимативно от онези, на които често се позовава като негови „началници“.
Една малко вероятна алтернатива
Ако обобщим съображенията, изтъкнати по-горе, стигаме до извода: „Президентски избори 2016“. ще се състоят без личното участие на Бойко Борисов! Но не и без неговото активно присъствие на всяка фаза на кампанията: при номинацията на кандидата на ГЕРБ, в организацията и финансирането на кампанията; при медийното застъпничество. Изобщо, целият лидерски потенциал на Б.Б. ще бъде впрегнат за спечелване на победата. Която на този етап изглежда сигурна!
Както се знае, в политиката никога на трябва да се казва „Никога“; нито пък да се подценяват извънредните обстоятелства, внезапните обрати, вследствие на взривно социално недоволство или външна задкулисна намеса. Това са положения, валидни и за сегашния казус с президентския избор. Ако подобни шокови промени настъпят, не е изключено Б.Б. да се хвърли в битката. Засега обаче събитията са под негов контрол и крайният/печеливш изход за пореден път ще бъде посочен като негова лична заслуга.
Бъдете сигурни в това!