2016 година ще остане в историята на Европа като време на стремеж да се запази политическото, системнотo и социално единство на Европейския съюз като общност от държави, хора и ценности. Това беше време на несигурност и ясно видими проблеми. Но това е също една година, белязана от реални постижения.
Преди всичко референдумът в Обединеното кралство през юни за излизане от ЕС се откроява като горчивото разочарование. И все пак, още един нов паневропейски консенсус относно защитата на външните граници на ЕС, заедно със сключването на Споразумението за икономическо и търговско споразумение с Канада (СЕТА), ни дават основание за предпазлив оптимизъм.
Повечето от проблемите на ЕС са на дневен ред от известно време и все още не са напълно решени. Кризата с миграцията, напрежението с Русия заради Украйна и други заплахи за вътрешната и външната сигурност продължават да тестват нашето единство и ефективност и ще продължат да го правят през следващата година.
Това, което научихме от 2016 г. е, че голямата промяна, която предстои, е объркваща, все още не е напълно видима, но все пак е ясно осезаема. Действително видът на промяната, която се случва и ще се случва в бъдеще, остава загадка за всички политически анализатори. Това беше дълъг период от време, откакто реалността се подигра жестоко с експертите и прогнозите на социолозите, дори в краткосрочен план и в контекста на предстоящите избори или референдуми. Политика се превърна в нещо непредсказуемо, също като времето в Брюксел. И, както става с прогнозите за времето, ако някои предсказания са се оказвали верни, това са песимистичните.
Политическите тектонски промени (по какъв друг начин може да се нарече внезапно разтърсване на един огромен остров далеч от континента?) сега срещат не са само вторичните трусове от финансовата криза през 2008 г. Техният източник и същност са по-дълбоки от гнева на безработните младежи или недоволството от застоя на икономическия растеж сред европейската и американската средна класа и няма разумен човек, който да омаловажи тези настроения. Но всички ние смятаме, че тези трусове могат да са сигнал за по-дълбока промяна: краят на една епоха, която в Европа може да се нарече ерата на Великата стабилизация.
Това е една епоха, продължила 70 години, поставена на три стълба. Първият е международният ред, който, определен от способността на Запада да налага зачитането на правила и споразумения, защитава Европа от глобален конфликт. Вторият е либералната демокрация. И третият е относителният просперитет на европейските общества.
Масовото очакване към промените не трябва да ни плаши или, още по-малко, да ни парализира. Историците много добре знаят, че това е стабилността, а не кризата, която е преходна и краткотрайна. И точно, защото е отвъд нашата власт да предотвратим кризите (така е по природа, неизбежно е), не е в наш интерес да се придържаме към статуквото, като стабилизирането рано или късно навлиза във фаза на стагнация, когато очакването за промяна стане универсално. Това не означава непременно път към катастрофа. Но може и да е.
Всичко зависи от нашата колективна способност да се ориентираме в бурните морета. Първата предпоставка е да се поддържа основното единство на ЕС. Ще повторя това като мантра: вътрешно разбит ЕС ще бъде неспособен да се изправи срещу предизвикателствата на настоящето, също като своите страни-членки, включително най-големите.
Основите на европейската солидарност остават нестабилни и реалните тестове предстоят. Без солидарност Европа няма да има никакво влияние върху посоката на бъдещите промени и ще става тяхна жертва, а не техен съавтор. За да се избегне тази мрачен сценарий, ние отново трябва да потърсим това, което ни свързва, това, което ни обединява, това, което ние сме готови да защитаваме с пълна решителност, равна на тази, която демонстрират нашите опоненти. Ние отново трябва да очертаем нашата територия, не в географски, а в цивилизационен, културен, а може би дори и в символичен смисъл.
Това, което наблюдаваме днес е, че хора, народи и държави откриват силата на митовете и опростяването. Това може да предвещава една политика, която е по-брутална, по-близо до природата, отколкото до културата. Най-важното нещо ще бъде да разграничим точно между това, което е плитко и маловажно в европейската традиция и това, което е трайно, ценно и уникално – това, което историкът Якоб Буркхарт нарича „свободата на духа“.
Това са културата и свободата, където ще преоткрием същността на Европа. В политиката това означава, че ние трябва да се подготвим за промяна, но при условие, че тя не ограничава свободата като основна ценност. Преди да се направи основен ремонт на структурата на ЕС, преди да започнем решаването на основните дилеми около степента на интеграцията, всички ние трябва да се съгласим, че искаме да продължим идеала за Европа като континент на свободата от миналото и в бъдещето.
Днешният свят е пълен с варвари, за които свободата и културата, както ние ги разбираме, са се превърнали в цели за нападения. Европейците ще успеем да преодолеем техните предизвикателства, когато се съгласим, че няма да направим компромис в тази конфронтация. Симптомите на варварство са около нас, между нас и вътре в нас.
Ако ние се поддадем на външен натиск и на вътрешна слабост, предстоящите промени могат да попречат на най-важната политическа реализация на Европа: че заедно и само заедно можем, на базата на правото на мнозинството, на върховенството на закона и ограничената правителствена намеса, да гарантираме човешките свободи и гражданските права. Ето защо ние трябва смело и последователно да не се поддаваме на тези, които стоят срещу нашите свободи, без значение дали вътре или отвън.
Доналд Туск – председател на Европейския съвет и министър-председател на Полша (2007 – 2014 г.)
Превод: Анатоли Стайков
Project Syndicate е най-големият по мащаб източник на коментари. Читателите на Факти.бг имат възможност да се докоснат до анализите и коментарите, както до мненията на европейски и световни лидери в различните области, политици, нобелови лауреати и граждански активисти по важните за света проблеми.