След като в средата на миналата година мнозинството от гласувалите британски граждани подкрепиха Brexit, в рамките на ЕС започна дебат за бъдещето на съюза. Впоследствие ЕК публикува т.нар. „Бяла книга“, разглеждаща различни хипотези за ЕС, а представителите на оставащите 27 страни-членки на общността приеха и базов документ, създаващ известна рамка на бъдещото сътрудничество (Римска декларация).
За да е възможен обективен разговор и дискусия за перспективите пред ЕС и Европа, ние трябва, на първо място, да си дадем равносметка за колективните проблеми, които имаме в рамките на общността.
Като такъв основен проблем се очертава количественото свиване на средната класа и нарастващата социална тежест, с която средната класа трябва да се ангажира. Т.е способностите на хората, които създават условия, намаляват спрямо потребностите на хората, които консумират услуги. Под напора на социалната тежест, движещата сила на икономиката – средната класа, започва да забавя своя ход.
А това довежда до преки политически резултати: криза на институциите, свиване на легитимността на демокрацията и много популизъм. При това, без значение дали популизмът е ляво-либерален по новия френски маниер или е националистически по стария руски стандарт.
И двата вида популизъм пораждат нов тип пролетариати от ксенофоби – било ксенофоби интелектуалци, било ксенофоби националисти. Първите обикновено мразят собствения си народ, а вторите – съседния. Разликата в тях е само по оперението.
От злополучния опит на тоталитаризма обаче ние знаем, че един пролетариат няма нужда да се окаже мнозинство, за да се наложи на цялото общество. Вследствие на което тези пролетариати (ляво-либералните и националистическите) заемат все по-голямо обществено пространство, на фона на оттеглящата се от политическия процес средна класа. При това стечение на обстоятелствата резултатът е повече от тъжен: икономическата сила на средната класа, която и без това е компрометирана от социалните тежести, не се репродуцира пропорционално в политическа. По този начин средната класа се превръща в малцинство, най-важното от всички малцинства, на което обаче се обръща най-скромно внимание.
В този контекст, няма как Римската декларация да не бъде адмирирана, когато тя говори за растеж, конкуренция и структурни реформи, защото това е усилие, което европейската средна класа заслужава. Нещо повече, Римската декларация подсказва подход, свързан с политиката на стимулите и ориентиран към резултатите – или просто – който не работи, не трябва да яде.
В същото време щеше да е хубаво, ако Римската декларация говореше за солидарна, а не за социална Европа, тъй като в основаната стои солидарният човек, а не социалната държава.
А кое е истинското разделение в рамките на ЕС?
Мисля си, че това не е позицията на Вишеградската четворка спрямо мигрантския поток и охраната на външните ни граници, нито това, че има държави, които са в Шенген и Еврозоната, и такива, които не са. Това не е и ревността между държавите, който най-вече внасят и държавите, който най-вече усвояват средства от бюджета на ЕС.
Напротив, смятам, че всичко изброено е по-скоро следствие на това, че в съюза имаме различни рецептори и различни сантименти, различни ценностни ударения и различни приоритети спрямо дневния ред на Европа. И тук не става дума за обезателното делене на Източна и Западна Европа. Трябва ни много по-малък мащаб, за да видим това гетовизиране, раздробяване и разпиляване на европейското общество.
Ето един такъв мащаб.
Разстоянието между Лондон и Портсмут е 103 км по права линия. В същото време обаче дистанцията между току-що завършилия студент от Лондон, гласувал „Remain”, спрямо служителя на пристанището в Портсмут, гласувал за “Leave”, е много по-голяма и не касае километри, а различен мироглед, различна концепция за себе си, в контекста на другите.
Но дори и това разминаваме между двама англичани не е толкова голямо, колкото е дистанцията между либералните рефлексии на избираните и традиционните ценности на избиращите. Гласоподавателят изпада в позицията на клиента, който иска да си купи телевизор, а всички му предлагат хладилници (под мотото „все е техника“). И какво се случва със средната класа? Тя е заставена не само да плаща за тези, които са под нея, но и да мисли като тези, които са над нея. Средната класа се оказа между чука и наковалнята – чукът е моралното наставничество на либералите, наковалнята – популистката сметка на националистите.
Затова считам, че разговорът оттук насетне за бъдещето и пътя на Европа и ЕС трябва да бъде дискусия за ситуацията на европейската средната класа. Същата трябва да бъде еманципирана социално и ценностно. За последното е нужна не просто Римска декларация, а римско лидерство.
Мартин Табаков е член на Института за дясна политика, а текстът е част от тезите му, представени на 05.06.2017г. в дискусията „Европа отново на път“.