Проблемите не винаги имат един унифициран произход или катализатор, нито пък винаги имат своето единствено решение. Особено в политиката.
Проблемът с необявената война срещу българския бизнес, например, която се води особено отчетливо в последните месеци, е породен от няколко основни причини:
Много от българските партии всъщност НЕ са политически. Липсата на идеология и на политическа доктрина поражда хаотични ходове, а усещането за фалшификат води до непрестанен подтик към популизъм, с който отново да бъде спечелено одобрението на широките народни маси. А те отново да гласуват за поредната група по интереси, облечена в някакво име, лозунг и цвят.
Много от политиците ни НЕ са хора, успели в живота преди кариерата си в политиката. Не са хора, които са гледали живота и бизнеса от гледната точка на човек, който заради вярата в собствените си сили е заложил имуществото, парите и името си в името на някакъв бизнес. Хора, които внасят в хазната, а не я източват. Хора, които разкриват реални работни места, а не се занимават с назначения на съпартийци.
Много от политиците ни НЕ са хора, които имат склонноста да правят смели промени, макар и същите потенциално да застрашават поста им, преизбирането им, кабинета им и служебната им кола. Страхът, че извън кабинета и без визитката с герба в джоба си ще се превърнеш в никой, е сковал от години политическата класа и администрацията ни. Която администрация, бидейки анонимна сива маса, за която абсолютно никой не е гласувал, успява елегантно да бламира всяка една избрана от народа власт.
Проблемите, изброени по-горе, са базовите причини поради които т.нар. преход се проточи, създаването на средна класа в България се отложи, гражданите от малките населени места и цели региони на България се демотивираха и изгубиха в новата реалност, а това накъде всъщност отиваме и как всъщност трябва да изглежда една справедлива, просперираща и привлекателна България остана мистерия – неразбираема и необяснена.
Затова и стана някак нормално политици, представящи се за десни, да прокламират национализация, отнемане от страна на държавата на частни бизнеси и засилване на контрола и регулациите чрез създаване на още администрация.
Затова и стана някак нормално в Дневник, издание на Капитал /забележете/, да излизат дълги и изпълнени с лъжи и пропаганда анализи, които наричат частните инвеститори „изедници“. Мигар частният бизнес изяде народната пара /докато всъщност само той я създава/, а не мечтаните от левичарите държавни хрантутници, зовящи се контрольори, регулатори и администратори.
Стана нормално поредната община да протестира срещу поредната инвестиция и да си иска чистата природа в която да развива туризъм, който никога досега не е развивала. Стана нормално и градската интелигенция да пляска и подпомага тези малки „победи“, въпреки че справедливостта поставя въпроса „длъжни ли сме ние да дотираме община Х със 70% от бюджета й всяка година, ако тази община упорито не желае да привлича инвестиции и да разкрива работни места?“
Сиромахомилската атака срещу бизнеса от страна на синдикати, зелени и червени /често е едно и също/ и всякакви други активисти лесно намира своето топло посрещане от страна на същите тези демотивирани и озлобени от ниския си стандарт на живот широки народни маси. А те, от своя страна, са масовите избиратели. Което пък, съотнесено към политици без ясна идеологическа и политическа ориентация, лесно води до жалките опити да се яхне вълната на народното недоволство. И до това политиците, в някак естествения си стремеж да се харесат и да бъдат преизбрани, да се включат в хора на обявяващите частните предприемачи за „изедници“.
Проблемът? Проблемът е огромен.
Огромен, защото веднъж обявен за „изедник“, частникът става лесна плячка. Днес му отнемаш законната концесия за плаж. Утре му отнемаш законната концесия за добив на мрамор. Вдругиден му махаш законната сергия със сувенирчета от курорта. За капак вдигаш минималната работна заплата за да вдигнеш осигуровките, които той плаща на служителите си, оставяш добавката за стаж и продължаваш да наливаш пари в държавните му конкуренти, за които да дъмпингират, да работят на загуба, да се уреждат с „инхаус“ обществени поръчки от принципалните си министерства и да не си плащат данъците и осигуровките навреме не е никакъв проблем.
Което всъщност е точно обратното на това, което едно дясно управление би следвало да прави.
Защото на едно дясно управление би следвало да му е през шлифера за накърнените чувства на синдикатите, които отказват да приемат *истината* за търтеите и ще се жалват в ЕК от работодателите и предприемачите – тези, които всъщност генерират всички пари, които държавата преразпределя.
На едно дясно управление би следвало да му е през шлифера за накърнените чувства на съкратената администрация, която след изграждането на електронното управление ще се лиши на първо място от дребните /и не толкова/ рушвети, а на второ - от работното си място на прословутото гише с прословутите опашки и прословутите входящи номерца.
Дясното управление е управление, което е съюзник на предприемача, на средния и малък бизнес, на индивида, на единицата. Управление, което не иззема от всички според възможностите за да даде на всеки според нуждите. Управление, което е наясноq че развитата социална система е резултат от развития капитализъм и успешния частен бизнес, а не негов антипод.
И ако в повечето сектори на държавата и нейните власти – правосъдие, администрация, енергетика, регулации, има нужда от ясна политическа воля за законодателни промени и дълбоки реформи, то българският бизнес има нужда само от едно: Да бъде оставен на мира.
Резултатите са видими с просто око – средните доходи за последните 8 години са се увеличили над два пъти, на фона на тъжните 0,6% годишно за които клетите синдикати ще се жалват на „европата“.
И тези пари са създадени от „изедниците“. Държавата просто преразпределя. Точка.