Още в първи курс асистентът по Обща теория на правото ни посрещна с думите: „Ако искате справедливост, отидете в публичния дом. Ако искате да ви го начукат – отидете в съда“. Това изказване автоматично раздели колегите ни на две групи: едните вярваха в думите на древноримския юрист Целз, че правото било изкуство на доброто и справедливото, а другите се застъпвахме за естествените и честни пазарни принципи на публичния дом, отричайки справедливостта като функция на публичната власт.
Прекарвахме дълги нощи, изпълнени с безплодни усилия от наша страна да убеждаваме нашите приятели, че ние не отричаме справедливостта изначално, а просто не можем да приемем, че тя се изразява във фикция, по силата на която едни хора живеят за сметка на други. Изпихме доста бира, настоявайки, че заблудата в невъзможното (според нас) равенство е само едно от проявленията на устойчива личностна деформация, нарушаваща естествения закон, че не можеш да искаш от другите нищо повече, освен това, което сам си склонен да дадеш на себе си. Скарахме се здравата с един наш преподавател по конституционно право (години по-късно стана служебен премиер), който ни говореше някакви небивалици за „общото благо“, което така и не разбрахме какво е, но ни звучеше ни повече, ни по-малко като едно законно ограбване, удобно прикрито под формата на „социална държава“.
До ден днешен така и не разбрах какво точно е това общо благо. Но съм убеден не по-малко отколкото в студентските години, че за тези, които искат социална справедливост светът не е справедлив и те виждат проблем в това. Това се отнася до повечето хора. Другите, малцинството, също намират светът за несправедлив и това за тях е единственото справедливо.
Същите тези мои приятели от университета, вървели през утъпкания си професионален път в годините, днес вече улегнали юристи, държавни служители, а някои и политици, отново пледират за справедливост. Този път социална. Искат да спрат машината на неравенството. Затова предлагат да се въведат по-високи данъци за богатите, държавата да повиши минималната работна заплата, да субсидира губещи фирми. Без да си дават сметка, че ако богатите станат по-малко богати, бедните далеч няма да станат по-малко бедни.
Върнах се с известна носталгия към онези безкрайни алкохолни нощи с моите колеги. Сетих се и за професора ми по конституционно право. Стана ми малко тъжно за него. Но в крайна сметка реших да напиша това не за тях, а за другите мои приятели от университета - онези, които вярваха в естественото неравенство, които възпитаваха справедливостта в себе си, а не чакаха да им бъде „дадена“ от социалната държавата, които всеки ден даваха пример за професионална нравственост. Те станаха предприемачи, иноватори, лидери. Тези хора правиха най-доброто за себе си и по този начин и за останалите. Те инвестираха, създаваха работни места и плащаха данъци. Търсиха предизвикателства и поемаха рискове – не бяха средни хора. Разликата идваше от техните решения; бяха черни лебеди. Пазарните принципи (никой от тях не отвори публичен дом между другото) им позволиха да генерират финансов ресурс, който в последствие радетелите за социална справедливост да преразпределят.
Така че, моля ви, не взимайте от тях, защото те все още има какво да дадат. На тези, които чакат да вземат.
Николай Ценков е юрист и бивш председател на Съвета на директорите на Национална компания „Индустриални зони”. Има консултантски опит в сферата на инвестиции, обществени поръчки и проектно финансиране. Член е на Института за дясна политика.