"С нищо не искам от хората да ме запомнят. Правил съм това, което е трябвало да направя, дал съм всичко според силите си. Не ме интересува, че някой ще ме оплюе. Нямам нужда от народната любов. Има нужда от истината. Тя ще излекува това общество, което затъва все по-дълбоко."
Това пише за сайта „Епицентър“ Валерия Велева.
Признавам си, тези думи на Иван Костов в неделното му интервю пред БиТиВи ме накараха да се върна години назад. Както през 2001-ва, когато слезе от върха на държавата, така и днес Костов се прави на неразбран. Един от най-значимите премиери на България, от чието управление тръгна промяната в държавата, искаше по този начин с днешна дата да оправдае своето място в историята и по-специално „заслугите си” за приватизацията, оценена от съвременниците му като символ на „бандитския” ни преход.
И днес Костов е на своя недостижим връх – самотен, обиден на народа си, неоценен в своята единствена и недостижима истина.
Категоричен и нетърпящ възражение. „Няма основание да се твърди, че приватизацията е престъпна, защото ако е престъпна, къде са осъдените?”, попита той, а седящата срещу него Жени Марчева се оказа неподготвена за този този логичен иначе въпрос.
Днес повечето журналисти нямат спомен от оново време преди 20 години, когато всичко в държавата ставаше само и единствено с благословията на Костов. Не знаят, че държавните предприятия тогава се раздаваха на заседанията на НИС на СДС на „ верни наши хора”. Костов разчита именно на липсата на тази памет, когато твърди, че е „необоносвана” оценката за 30 милиарда лева държавна собственост, от които след приватизацията в ханзата влязоха едва 4.8 милиарда! Защото в противен случай трябва да даде обяснения къде са останалите средства, кой ограби държавата, срещу какво и по нареждане на кого за една нощ се разделихме с БГА „Балкан”, с банките, кой наряза на скраб структуроопределящи предприятия. „Всъщност 30 милиарда няма”, категоричен е днес Костов, прехвърляйки на Живков, Луканов и Виденов вината за разрушената икономика.
Хайде сега да се върнем назад, да си опресним паметта.
1999. На втората година от своето управление, колкото и да пресмяташе математически своите политически ходове, магистърът икономист Иван Костов не можа да изчисли, че негов ще е жестокият жребий да „продаде” част от националния суверенитет на страната и че вместо да чертае перспективи за излизане от кризата, ще каже на избирателите: „Стягайте коланите! " Още тогава започнаха да се задават въпросите - а какво ще се случи, ако този кабинет не успее да извърши бърза, ясна, почтена, в интерес на българската държава приватизация? Ако не въведе ясни финансови правила и банкова дисциплина? Ако не успее да се пребори с корупцията, мафията и престъпността? Ако не успее да върне доверието и увеличи жизнения стандарт на българския народ? И понеже Костов не бе сляп за истината, усмивката почна да слиза от лицето му. Приватизацията се очертаваше като партийно-политическа. Под масата. Без правила. Мутренска.
За разлика от днес в средата на 1999 година Костов бе пределно откровен: „Признавам с болка, че има опасност от повторно ограбване на фалиралите банки”. Още тогава се изпариха бляновете му за големите сделки, които да напълнят държавната хазна. Затова пристъпи към закриване на Агенцията по приватизацията, с което оповести провала на едно от мащабните си обещания, довели го на власт.
Но днес няма кой да му зададе точните въпроси за онзи период.
Днес Костов казва, че е горд с приватизацията, която е направил. Трябва да си или циничен или слепец, за да твърдиш това. А Костов не е слепец Той много добре знае, че точно тогава се срути мечтата му за 5% икономически растеж. Реалността бе още по-жестока: икономиката отбеляза 8-10% спад. Днес мълчи за тези цифри, но тогава призна, че стабилизацията е на нивото на бедността. Кой да го попита – гордее ли се днес с този факт?
Екипът му раздуваше администрацията и я обзавеждаше с мерцедеси и привилегии - по-големи от онези на живковото обкръжение. И за това ли не носи вина?
Партията му, която той изгради методично, стана основната ковачница на държавни кадри, а процесът бе съпроводен от повсеместни скандали. Това бе първото „демократично” сливане на партията с държавата. „Талибаните на Костов” станаха символ на едноличната му власт. Създаде си и послушен комсомол, на когото да завещае бъдещото управление. (Разказвам това, за да мислят и ГЕРБ какво правят днес.)
Костов никога не скри, че именно властта бе основната му политическа цел и реализация. Но, като всеки самозабравил се властник изпусна правилото – всяка власт корумпира, абсолютната власт корумпира абсолютно. По негово време в Европа тръгна мълвата за българската корупция, облечена в конкретни факти. Той не само че не спря шуробаджанащината на всички нива, но я оправда с мотива: „Всички сме братовчеди” и хвърли камъка в нивата на съдебната власт.
Семето на новите родово-партийни назначения беше посято.
Въпреки зачестилите совалки на високопоставени чужденци у нас Костов нямаше верни съюзници в Европа. Русия не го прие, Америка само го използваше.
Така изминаха последните две години от управлението му. В самодостатъчност и самозабрава.
За да дойде онази нощ на 2001 година.
През 2001-ва година Костов загуби изборите. Катастрофално. В нощта на вота се разплака по време на пресконференцията. Очите му потънаха в сълзи. Погледът му бе блуждаещ, невярващ, неразбиращ. В този миг – в изтичащите последни часове на 17 юни 2001-а, Иван Костов приличаше на Тодор Живков на пленума на 10 ноември 1989-а.
Също като Живков самодържецът Костов бе загубил реална преценка за живота около себе си.
Два дни по-късно, на 19 юни 2001 г. Димитър Луджев даде следната оценка, валидна и днес и влязла в големите анализи на политическото ни време: „Костов се гордееше със стабилност, но нейната цена бяха мизерията, безработицата, ликвидацията на българската икономика, на социалните и културни институции. Това бе стабилност само на властниците и върхушката, която се обогатяваше. Второто, с което се гордееше Костов, е доверието на ЕС. Но това не е вярно. Влиятелни среди в Брюксел и сред управляващите в Европа смятаха, че правителството на Костов има огромни дефекти и най-големите от тях са некомпетентност и корумпираност. Костов проигра огромен шанс! Той заложи на облагодетелстване на партийната клиентела и изграждане на могъщ партийно-административен апарат, вместо на действителен икономически растеж, на благоденствие и в някаква степен на пазарна икономика. В този смисъл това, че Костов и върхушката му си отиват, е здравословно за България.”
Днес Костов оправдава резултатите от разбойническата приватизация по негово време с заварената „разруха” от Живков, с мораториума на Луканов, с икономическия провал на Виденов. За себе си място в тази редица не намери.
И още един цитат от онова време ще припомня днес. На интелектуалеца Вили Цанков, 2001: „Той е грешникът! Мъчно ми е за Костов. Защо е човек, извършил катастрофална грешка: създал партия – огледален образ на БКП. Човек, разделил отново народа на свои и чужди. Смъртен грях! Има една картина на Дюрер – рицар на кон, а край него вървят Смъртта и Дяволът. Рицарят излъчва самочувствието на единствен всесилен в живота. Иван Костов ми прилича на него. От едната му страна вместо Смъртта върви Корупцията, а от другата – вместо Дявола се влачи Беднотията. Както никой друг за тези 11 години Костов върви напред и осъществява своите реформи, върви... и оставя след себе си проиграна нация с кастрирано мислене.”
Проиграна нация с кастрирано мислене! Жестока присъда на Вили Цанков.
Месец след загубата на изборите Костов навлезе в най-тежкия период на политическото си битие. На 26 юли 2001 г, на излизане от президентството след прощалната среща с президента Стоянов загубилият Костов не можа да скрие дълбоката драма, която изживява. Мълчаливо, с наведената глава, един министър-председател, пропилял катастрофално партия и държава, се разделяше със своето политическо битие. Тогава смятах, че българите ще се трогнат от тази картина и ще му простят, надявайки се на нашенската психология да прощаваме на падналите.
Останах излъгана - Костов не можеше да се надява на милост нито от свои, нито от чужди. „Kостов няма нужда от съжаление. За него съд ще е малко, защото той провали не само СДС, той провали държавата.” Това бе оценката за Костов тогава... Темида не го осъди. Но българите не му простиха.
А и той не признава вината си за проваленото време, за проиграните шансове на държавата ни, за изгубените надежди на нацията.
Да, Костов започна промените и в първите две години от своето управление постигна много - извади държавата от тресавището, в което я беше набутал комсомолецът Виденов, положи основите на финансовата и политическата стабилност у нас. И тогава се главозамая. Огромната му грешка бе, че не успя да продължи постигнатото от самия него.
Затова и днес драмата на Костов, която показа и в интервюто си пред БиТиВи, не предизвиква съчувствие. Мълчанието му тогава и упрекът му днес към народа, не са чувство за осъзнатата вина. Тогава мълчанието му бе за отмъщение. Днес нежеланието му да говори е за да прикрие своята лична отговорност на държавник, който се е провалил.
През 2001, когато загуби властта Костов приличаше на Живков – също като него не разбираше защо е загубил изборите.
Днес отново прилича на Живков, защото и след 16 години не осъзнава размера на провала си..
Д-р Желев беше казал навремето, че Костов без власт е господин Никой. За съжаление той потвърди това. Оказа се, че властта е била онзи мощен лост, който е държал Камандира изправен в обществото. И когато този бастун го няма, Костов е обиден на целия свят. На народа си, че не го е оценил, на своите – че не пожелаха да го търпят, на медиите – че проникнаха в тайните на паралелната му икономическа власт.
И тогава, и днес Петър Стоянов смята, че синьото правителство на Костов е изпуснало уникалната възможност да създаде новата средна класа чрез приватизацията . „И аз нося вина за това, но основната вина е на Костов”, подчертава президентът. Но Костов вина не признава.
Днес Костов говори от пиедестала на съдник, забравил времето, когато се потопи във високомерието си; когато потъна в самочувствието си, че има още поне два мандата; когато избра пренебрежението към другите; когато направи оценката си, че българският народ е беден, защото е мързелив, вече политаше към пропастта. А наложеният от него страх и в партията, и в държавата не му позволи да се спре навреме.
Костов остави разцепена синя партия, провалена десница, затъваща в корупция държава, разделена нация. И лично постла червен килим пред царя.
И ако днес Костов "смирено" твърди, че не иска с нищо да го запомнят, то това е признание за пълната му капитулация пред историята. Защото всеки политик и държавник иска да остави своя камък в темелите на държавата.
Живков си отиде оплют от своите. Но вече го честват.
Костов също си отиде оплют. Но никой не иска да го чества. Напротив!
Иначе е прав за обществото ни, което затъва. Но и той има вина. Защото е първият държавник от прехода, който провали надеждите на милиони. Защото забрави клетвите си, когато в зимните вечери на 1996-1997 година обещаваше пред премръзналите, но пълни с хора площади : Няма да ви предам!
Предаде ги!
Но за това няма съд. Както няма да има съд и за партийната приватизация, която направи. Обществото иска справедливост. Но как ще върнеш 10 000 сделки? Кой ще възстанови онези 30 милиарда държавни активи...
Костов ще продължи да си пие горчивата чаша на народния гняв, а ние ще пием по една студена вода, заради политиците, които сами си ги избираме.
Поне да имаме поука. Но...