Преди време Кирил Домусчиев посочи най-големия проблем на българския футбол - интелектуалният дефицит на ангажираните с неговото ръководство. Не съм един от малцината фенове на отбора му, но не мога да не се съглася с това твърдение. А то е универсално и може да се прехвърли автоматично към всяка една сфера на обществено-политическия живот у нас.
Ако ръководителите на държавата бяха малко по-надарени мисловно, никога нямаше да допуснат това, което се случи с мораториума за лекарствата на онкоболните. Никога. Каквото и да показват калкулаторите им. И още как. След като системно си се пъчил с бюджетен излишък и икономически растеж, и с царствен жест насочваш по милиард годишно за прокапало саниране, изведнъж да се въвлечеш в дискусия, в която се явяваш опонент на едни от най-нещастните хора у нас - онкоболните. И то заради някакви 20-30 мижави милиона. Мижави - на фона на безмерното самохвалство, което се лее от първи петли до първи петли, заедно с повторенията.
Тези хора са се самозабравили, освен всичко останало. И вече не им пука как ги възприемаме. Стефан Данаилов бил употребен, размаха пръст Цветанов. Защо? Защото бил онкоболен, ама излиза на трибуната да говори по въпроса, а нали е от "комунистите". Щото ние нашите онкоболни не ги употребяваме - а можехме. Ето, Вежди, Данчето Фандъкова. Ако искахме - ехееей...
Ето това е не просто употреба, а злоупотреба. Разбрахме, че ракът има и партийна окраска. Пълна свинщина. Но, както вече уточнихме - не им пука как ги възприемаме. Конецът на балона им отдавна е скъсан и те се реят там, където не са и сънували - в стратосферата на стъписващото им самочувствие. Високо, високо, отвъд пределите на персоналната некомпетентност...