И за премиерите, както и за всички останали хора, е важно да си знаят мярката. Но това разбира се не се отнася за Бойко Борисов. Както станахме заложници на „управленската“ му изключителност във вътрешен план, сега предстои да сърбаме попарата и от дипломатическите му умения.
Това пише за сайта „Гласове“ Георги Георгиев.
Амбицията му да играе ролята на регионален медиатор, при това от чисто алтруистки позиции, вкарва страната ни в крайно нестабилно състояние. Защото да си мост, означава да няма твърда почва под теб и да си зависим и от двата бряга. А Бойко Борисов се опитва от едно лице да играе две роли - посредник между Европа и Турция и между Европа и Западните Балкани.
По същество е глупаво да се стремиш към подобно нещо, но в изпълнението на Борисов то може да се превърне в катастрофално. Ще ни се наложи като нация дълго да плащаме сметката от желанието му да блесне като регионален фактор на Балканите.
В началото на третия си мандат премиерът ни се натовари сам със задачата да адвокатства за режима на Реджеп Ердоган. С надеждата, че така не само ще отклони бежанския поток от страната ни, но и ще си присвои ключова позиция в рамките на диалога ЕС- Турция.
За целта, той се постара да спечели всячески доверието на турския диктатор. Не просто му върна напълно незаконно една група от политически бежанци, но по време на срещата във Варна напълно оправда репресиите вътре в Турция. Според него това било напълно резонно, от гледна точка на извършения опит за преврат.
В този смисъл, цената, за да бъдем посредници, заплатихме под формата на ценностна капитулация. През устата на Борисов Европа оправда вкарването в затворите на десетки хиляди хора, само защото са на мнение, различно от това на Ердоган. И обществото ни може да не е чувствително към подобни неща, но в европейските столици това е било отбелязано.
Всъщност, ако България играе ролята на посредник, това е и защото тя отговаря на две „важни“ условия: хем е част от ЕС, хем и днешното ни управление носи в себе си нещичко от режима на Ердоган. Както е казал народът, краставите магарета през девет баира се надушват.
Разбира се, самият ни мащаб и географското ни положение изискват да поддържаме приятелски отношения с Турция. Но третия кабинет на ГЕРБ отдавна е преминал тази черта. Той не просто изглежда треперещ от страх пред Ердоган, но се опитва да внуши подобни чувства и сред европейските си партньори. Ние се оказваме по същество „троянския кон“ на Ердоган в Европа.
А не е това начина да умилостивим турския президент. Прегръдките му с Борисов не означават нищо.
Ако Реджеп реши, че му е изгодно, ще отвори бежанските шлюзове към България. Което ще ни подложи на невероятно изпитание. Нито логистически, нито психологически ние можем да се справим с подобно предизвикателство.
Работата на българската дипломация е да се подсигури от страна на Брюксел, ако подобно нещо се случи, а едва след това да се умилква пред Анкара. Европа трябва да има подготвена реакция за действие на територията на България (и Гърция), която да включва конкретна помощ за страната ни и налагането на санкции срещу Турция.
И това нещо трябва ние да го свършим, ние трябва да сформулираме как ще изглежда европейската „тояга“ ако „морковът“ не сработи. Но, разбира се, днешното управление нито има куража, нито пък акъла да си постави подобна задача.
Но неосъзнатият провал с Турция само амбицира днешното управление да прилага същите подходи и процеса на интегриране на Западните Балкани.
Започвайки с един безсмислен договор с Македония, Бойко Борисов реши, че е призван да направи дипломатическа революция и на запад от нас. Той може би искрено вярва, че е успял. За него аплодисментите на европейските лидери при влизането на Ципрас и Заев, ръкуването между Тачи и Вучич и подписването на една нищо неозначаваща декларация може би се вписва в рамките на успеха.
Въпросът, от който дори и слугинските медии не успяха да избягат, е къде е интересът на България от приоритета, който сама си е поставила по време на председателството на Съвета на ЕС.
Докато Макрон предлага вътрешна интеграция в днешните граници, ние акцентираме върху географското им разширяване. И то към регион, който ако бъде интегриран, ще увеличи вътрешното напрежение в съюза.
Всъщност България няма никакъв интерес да се превръща първо в ментор, а впоследствие в център на Балканска Европа. На последната е съдено да се превърне в изключително тежка периферия за съюза и затова основните западни страни са настроени пределно скептически към този процес. Изпъстрени от вътрешни противоречия и лабилни към влиянието на глобалните играчи, балканските страни в един момент могат да блокират дейността на европейските институции.
Напротив, нашата цел не е да обособяваме регион на „лузърите“, а да се опитаме максимално да участваме в интеграционните процеси и председателството бе шанс именно в подобна насока. Който бе пропилян.
Акцентът ни трябваше да бъде поставен върху опитите да се формализира политиката на по-нататъшната европейска интеграция, като нейните финансови, отбранителни и външнополитически измерения да бъдат общодостъпни. Не е ясно дали щеше да е възможно да разгърнем темата за унификация на ЕС в пълнота, нито пък да наложим своите виждания, но на тази база можехме поне да осъществим по-лесно влизането си в еврозоната и Шенген.
Изобщо, заставайки един път между Европа и Турция и втори път между Европа и Западните Балкани, ние неусетно излизаме от ролята си на органическа част на ЕС и все повече ще бъдем възприемани от съюзниците си като чуждо по форма и съдържание тяло в Европа. И опасността това да се случи е безкрайно близка. Борисов ни е дал вече огромна инерция.