Винаги ходя с удоволствие в Македония, защото е земята на предците ми. Понякога чувствам, че тази южна страна е точно моето място – в Банско е коренът ми по бащина линия. Преди дни отидох в гр. Делчево, ей така на разходка и за съботния пазар. Делчево, е малък град , на 11 км от границата. Но, ей така, преди около век Делчево и околностите са били чиста българска земя, населена с българи. И сега, от това няма никакъв спомен, нито остатък. Пак, ей така.
Делчево е пълно с кръчми, пазари и грозни паметници на Гоце Делчев, на когото е кръстено. Улиците по стар български почин са разбити, тротоарите са почти несъществуващи, а всичко в най-добрите български традиции е заринато и покрито с боклуци.
Пазарът, обаче, е забележителен с великолепните плодове и зеленчуци, /тук май не съм виждал толкова хубави/, вкусната „жолта” ракия, мазно сирене и кашкавал и тежкото, тъмночервено македонско вино, сякаш изскочило право от стиховете на Яворов. Съботният пазар е изключително оживен, продавачите дърпат дружелюбно разсеяните купувачи и настоятелно им обръщат внимание на стоката. Тази шумна, пазарна гледка ми напомни за африканските пазарища, където обикалях години наред.
Уморен от тази глъч, завих механично по някаква улица, пълна с обичайните боклуци и внезапно, с изумление видях месарница, която се казваше „Панчаревец”!! Няколко минути се взирах упорито, без да вярвам, после снимах месарницата. /вж снимка/.
След около час разходки, седнах в кръчма и поръчах обилен обяд и още по-обилни питиета. С доста студени чаши от чудесното бяло тиквешко вино, влязохме непосредствено в разговор с македонците от съседните маси. Събрахме се с братята македонци на една маса и започнахме обзор на общата ни нерадостна история. Приятелски и миролюбиво обсъждахме какво ли не, докато аз непредпазливо споменах името на Иван Михайлов. При това име лицата на македонците се изпънаха, а аз веднага заговорих за други неща. Лицата се отпуснаха и мирът продължи. Срещата завърши отлично, с братята македонци се тупахме усилено и приятелски по раменете, после се прегръщахме , и аз обещах отново да дойда в Делчево. Защо не, местните хора са приятели и са добронамерени.
Но, на връщане в падащата есенна вечер и появяващите се светлини, си казах, че ако обичам някоя страна, освен България и Америка, това е точно Македония. Обичам тази южна, малка, бедна и объркана, но красива и очарователна земя, населена с добри, трудолюбиви люде. Винаги, когато съм в Македония с остра жалост осъзнавам как много, ама много бих искал да бъде осъществен българският национален идеал, т.е. цялата Македония - Вардарска и Егейска, да бъде в България.
Където и е мястото!
България проля морета от кръв, в Балканската война, после в Междусъюзническата, в ПСВ и ВСВ, стотици хиляди знайни и незнайни български герои дадоха живота си, заради тази пуста Мъки-дония! И сега какво – НИЩО. Освен в 1941-45, когато българският национален идеал беше осъществен, но политкоректно ще спра тук.
Великият български войвода Иван Михайлов, след като превърна Македония в бойно поле, каза, че ако Македония не е българска, „огън да я гори”. Това явно изглежда крайност за толерантните днешни българи, почти всички в анцузи и със смартфони, които никак не се интересуват от нищо, освен дискотеки, футбол, гей бракове, Истанбулска конвенция, колко е лош Тръмп, глобалното затопляне, сутрешните левичарски тв предавания, да си хвърлят боклуците навсякъде, и чалгата - естествено.
Ето защо Македония и българският национален идеал са изцяло забравени, никой не се интересува, защото да се преначертават днес граници е недопустимо в ЕС, а ние сме в края на масата, най-бедните и ще мълчим, защото сме бедни и прости.
Но това няма значение, защото Македония е само любов - но само за тези, които знаят.