В Украйна не се случва нищо ново. От момента, в който беше замислена и реализирана идеята за уния, шантажът, измамата, подкупът и прякото насилие се пускат в употреба всеки път срещу тия, които обичат Бога и се стремят към живот в Духа. Зад приказките за „декомунизация“ украинската власт се държи също като болшевиките-атеисти, че дори и по-лошо. Ще устои ли Църквата? Ще устои. Църквата живее чрез Христос, а над Христос дори смъртта няма власт, камо ли истанбулските хартийки, американските козни и националистическата бесовщина. Но явно ще има борба, а с нея – болка, рани и частични загуби. Много ще зависи от архиереите. Някои с изненада ще открият, че работата им се състои не толкова в това да благославят с две ръце, колкото подвижнически да бранят и да проповядват вярата и да пазят народа от адовите челюсти.
Коментар на протойерей Андрей Ткачов за сайта Pravoslavie.ru
Църковният въпрос в Украйна съвсем не е въпрос за отношението към Москва. Казвам го специално за ония руснаци, които казват: „дайте им тая пуста автокефалия, само че законно, та да настане спокойствие“.
Спокойствие обаче няма да има. Защото въпросът не опира до Москва, а до Църквата. До нейната природа и същност. Врагът не желае да има Църква, а само нейно карикатурно подобие.
Веднъж вече православните в Украйна са се обръщали към Константинопол. До присъединяването си към Московския Патриархат. Само че тогава, през XVII век, полската шляхта и предателите-униати наричали православните „агенти на турския султан“. Шпиони на същия този Истанбулски патриархат, към който сега са се завтекли презглава, както едно време - в комсомола.
Така че въпросът не опира нито до Москва, нито до Истанбул, а до Православието. Бидейки православен, ти винаги ще бъдеш нечии агент в очите на врага.
Въпросът опира до Църквата. Ако тя е силна, умна и праведна, то тя е опасна. Затова е нужна управляема и послушна Църква. А най-добре - греховна и нечиста (като самата власт), та да не може „гарван гарвану око да вади“. За целта трябва просто да смесиш истинската Църква с лъжливата. Истината – с разкола.
А разколът е като мръсен канал. Низверженци, многоженци, хомосексуалисти (хванати в грях), безпринципни кариеристи и тем подобни са в основата на всеки разкол. Чрез разколите Господ „канализира“ човешката нечистотия, проникнала в лоното на Църквата и накичена с кръстове и калимявки в мирно време.
Тук стигаме до въпроса: как да направим така, че по-малко развратници и кариеристи да получават висок сан в мирни времена? Понеже в размирни времена именно те първи ще предадат всички и ще възглавят разкола. Този въпрос закономерно остава висящ. Не е бил решен столетия наред. Не е решен никъде и историята изглежда на нищо не ни е научила. Затова ще го подминем.
Вгледайте се в лицата на разколниците. Та това е обикновен маскарад, ще се съгласите. Те са толкова свещеници, колкото аз съм цар. Както в мен няма нищо царско, така и в тях – нищо свещеническо. Вгледайте се внимателно. Тези чичета са станали попове, само за да не работят като трактористи на полето. Видно е, че нямат никакви други основания за избора на „професия“.
В разкола няма монашество. Духът на подвига е толкова чужд на разкола, колкото духът на целомъдрието е чужд на гаровата „красавица“, която продава тялото си. В разкола няма манастири, а ако ги има, те са по-скоро туристически агенции с преоблечени служители.
В разкола няма църковна наука. За какво му е на злодея знание? Знанието може да разбуди съвестта. То е способно да разруши мнимите основания, на които почива идеологията на разкола. Затова знанието (както подвигът на монашеството и истинското свещенство) са чужди на разкола. Тогава какво остава?
Остават едни бандити с картонени калимявки, мязащи на дядо мразовците от местния театър. Остават едни кариеристи и истински духовни престъпници, които обичат всяка престъпна власт по причина на пълното сходство в характерите. По същия начин и болшевиките се нуждаеха от т.н. „жива църква“, обновленците, за да объркат народа и да обезкървят истинската Църква.
Впрочем, историкът на обновленчеството, дяконът-троцкист (както сам се нарича) Краснов-Левитин делял обновленците на три категории. Първата, и най-малочислена, са идеалистите и романтиците. Те мечтаели за една обновена Църква и в името на това обновление ръфали живата й плът. Втората част е по-многобройна. Това са безразличните попове. На тях им било все едно при кой архиерей ще служат, по какви обреди и кого ще поменуват. Стига мястото на служението да им осигурява комата хляб. (Както казва свети Димитрий Ростовски, „не ради Исуса, а ради къса хляб“). А в третата група е най-презреният и отбран боклук, състоящ се от развратници, интриганти и кариеристи, върху които няма де клеймо да сложиш. Ако се вгледаме, разколът в Украйна е движен от тия тъкмо деятели. Вероятно тия три категории псевдоцърковни люде са били и ще бъдат винаги там, където Църковният Кораб се окаже в бурни води.
В Украйна не се случва нищо ново. От момента, в който беше замислена и реализирана идеята за уния, шантажът, измамата, подкупът и прякото насилие се пускат в употреба всеки път срещу тия, които обичат Бога и се стремят към живот в Духа. Зад приказките за „декомунизация“ украинската власт се държи също като болшевиките-атеисти, че дори и по-лошо.
Ще устои ли Църквата? Ще устои. Църквата живее чрез Христос, а над Христос дори смъртта няма власт, камо ли истанбулските хартийки, американските козни и националистическата бесовщина. Но явно ще има борба, а с нея – болка, рани и частични загуби. Много ще зависи от архиереите. Някои с изненада ще открият, че работата им се състои не толкова в това да благославят с две ръце, колкото подвижнически да бранят и да проповядват вярата и да пазят народа от адовите челюсти.
„Опасна и завидна висота“ – така нарича епископското служение свети Григорий Богослов. „Завидна“, защото служението е съпроводено с велика власт и велики почести в мирно време. А „опасна“ – защото в дни на борба епископът е жива мишена, подвижник на вярата, наследник на светите отци и изповедник. Дойде ли беда, ти вече не си високопоставен мениджър, а кормчия на кораба, попаднал в опасност. Оня, който не се е подготвил за това и чиито пухкави ръчички без мазоли не са привикнали към труд, ще извърши предателство и после цял живот ще си измисля оправдания. Такива, слава Богу, в Украинската Църква засега са само двама.
Чакаме реакциите на Поместните Църкви. Повечето от тях засега мълчат, макар да се случват неща, далеч надхвърлящи рамките на нормалното. На Константинопол трябва да му се покаже законното място и границите на законните му пълномощия, и това са длъжни да сторят лично Патриарсите, Синодите и Съборите на православното духовенство по целия свят.
А Руската Църква трябва да разбере, че тази война е против нея и против самия Господ. Както Донбас се облива в кръв не заради лични грехове, а „заради себе си и заради онова момче“, така и православните в Украйна усетиха първия силен удар на съвременния сатанизъм. Онези от тях, които устоят, със своя закален и подвижнически дух ще поведат след себе си и всички останали.
Не може да не мислим, да не говорим, да не се молим и да не съотнасяме към себе си случващото се по земите на Йов Почаевски и Димитрий Ростовски. Въпросът, пак повтарям, не е в юрисдикциите. Въпросът е дали ще я има Христовата Църква там, където Владимир е започнал делото си за християнската обнова на Русия или тя ще бъде заменена от груба фалшификация, чужда на благодатта и истината. Това е въпросът.
Превод: Гласове