По последни данни натрупаните преки чужди инвестиции в България достигнаха 42 милиарда евро, или 6000 евро на човек от населението, или 76% от очаквания БВП за 2018 г.
Това коментира във „Фейсбук“ Лъчезар Богданов.
Малко предистория: как започна всичко и какво се промени в последните 20 години:
1. Ако приемем края на 1990-те години като момент, в който България вече имаше установена макроикономическа стабилност, а вътрешните реформи и отварянето на икономиката вече бяха необратими, то вероятно има смисъл да се анализира случващото се с инвестиционната активност в периода след 2000 г.
2. В първите годиниа на 21-ви век до 2008 г. капиталобразуването (т.е. инвестициите в дълготрайни активи) беше на нива от средно 28% от БВП, като около половината инвестиции бяха финансирани от притока на чуждестранен капитал. Това не беше учудващо – в бедни изостанали страни вътрешните спестявания са ниски и не са достатъчни за високи нива на инвестици. В пиковите години 2007 и 2008 г., инвестициите достигнаха 35% от БВП, а средно за периода реалният годишен растеж беше около 16%.
3. Този процес бе рязко прекъснат от глобалната финансова и икономическа криза. Инвестиционната активност се сви значително, като само три години след началото на кризата – през 2011 г. – тя беше на ниво 65% от това за 2008 г. Това не беше някакъв изолиран процес, характерен единствено за България – в икономиката на ЕС инвестиционната активност се сви от нива около 23% от БВП до 19-20% от БВП.
4. След кризата започна процес на възстановяване, който, особено след благоприятната конюнктура в еврозоната след 2013-2014 г. доведе до средногодишен реален растеж в българската икономика от над 3% от 2014 г. насетне. Инвестициите в основен капитал за целия период след кризата бяха на нива от около 21% от БВП, при средногодишен ръст от едва 1% след 2011 г. Можем да определим българската икономика след кризата като „растеж без инвестиции“.
5. Основният фактор – гледайки чисто механично на стойностите на показателите – за ниската обща инвестиционна активност беше сериозният спад на притока на външен капитал. Ако гледаме само дълговото финансиране, за периода 2013 – 2018 г. частният сектор дори намали (т.е. изплати) външната си задлъжнялост с над 5 млрд. евро. Преките чужди инвестиции са на нива от около 3.5% от БВП (при над 10% в периода 2001-2008 г.), или около 1.3-1.4 млрд. евро годишно.
Малко по-дълбоко зад данните, или защо „сега“ е различно от „преди“:
6. Моделът на растеж, или с други думи, предимствата, които станаха основа за новите двигатели в българската икономика, се промениха. Голяма част от растящите производства и услуги в последните години не изискват много капитал (не са „капиталоинтензивни“) – независимо дали става дума за позициониране на заводи за леко машиностроене, електроника, автомобилни компоненти, или аутсорсинг на бизнес услуги и създаване на софтуер. Някои от тези дейности са дори с „нулеви“ инвестиции в дълготрайни активи – често ИТ компаниите наемат офис, техника, и естествено, хора, без да имат нужда от физически капитал на балансите си.
7. Едновременно с това, противно на всеобщото усещане, строителната активност в България е сравнително ниска – както на база последните години до 2008 г. , така и на фона на случващото се в момента в страни като Словакия, Латвия, Полша, Чехия, където делът на строителството в брутната добавена стойност е 1.5 до 2 пъти по-висок от този у нас.
8. Вътрешните спестявания са значително по-големи сега отколкото, например, през 2003 година. Депозитите на домакинствата в банките достигнаха 47% от БВП, при едва 19% преди 15 години (а в левове ръстът е 7 пъти); активите на пенсионните фондове нараснаха от 1.5% от БВП до 12% от БВП. Самата финансова индустрия е различна и може в много по-голяма степен ефективно да превръща „спестявания“ в „инвестиции“, и съответно да осигурява финансиране за преприемаческа активност, поне според търсенето от страна на самите предприемачи в последните години, използвайки вътрешни ресурси.
9. Има вече много примери, при които чуждестранни компании стартират дейност в България, но не с външен капитал, а в голяма степен с кредит от български банки.
10. Приватизацията на големи предприятия, навлизането на чуждестранни играчи в банковия сектор, навлизането и продажбата на всички големи телекомуникационни оператори, инвестициите в недвижими имоти, особено в курортите – всички тези процеси горе-долу приключиха, а те бяха основен фактор за отчитане на големи потоци чуждестранен капитал. Дори самата кредитна експанзия на банките до 2008 г. се случи благодарение на „внос“ на финансиране – за разлика от последните 2 години, когато кредитът расте, но в рамките на наличните вътрешни депозити.
11. Не трябва да се забравя и спецификата на методологията зад статистиката за преките инвестиции на БНБ. Данните понякога подвеждат, ако не се разбира какво се крие зад тях. Така например, ако чуждестранен собственик на актив – сграда, мол, завод – продаде дела си на регистрирана в България компания, това се отчита като „изходящ поток“, като „излизане“ на инвестиции, като с тази сума се намалява отчетения за периода „приток“ на инвестиции. Но, в този случай, това не е закриване на бизнеса или неговото „изнасяне“ от България, заводът или сградата остават в страната – това е съвсем различен казус от реално спиране на дейността. Друг аспект е нетното отчитане - в даден период имаме както нови инвеститори, които влагат капитал в създаване (или покупка) на производства, сгради, и изобщо активи в България, но и вече опериращи чужди компании, които реализират печалба и с част от нея изплащат направената инвестиция (често под формата на вътрешнофирмен заем). За последните 5 години, тези фирми са изплатили над 10 млрд. евро – които са отчетени със знак „минус“.
Бележка за отраслевата структура на чуждите инвестиции:
12. Трябва да се отчете цялата условност на класификацията на чуждите инвестиции по икономически сектори. Така например, голяма част от административните сгради се ползват от ИТ или аутсорсинг компании – но инвестициите се отчитат в сектор „недвижими имоти“, тъй като въпросните компании наемат, а не купуват/строят собствени офиси.
13. Въпреки това, България има значително по-малък дял на ПЧИ в преработващата индустрия от повечето страни от Централна и Източна Европа. Така например, в Полша този дял е 30%, в Унгария е 42%, в Словакия е 31%, Чехия – 32%. В България този дял към момента е 18%. Големите разлики – видни и от различната структурата на износа и заетостта – са по-малкият дял в България на машиностроенето, електрониката и автомобилната индустрия.
Накрая: защо чуждите инвестиции са важни за просперитета на България в (поне) следващото десетилетие?
14. Още през 2009-2010 г., веднага след кризата, много икономисти започнаха активно да защитават тезата, че новият модел на растеж за България ще бъде основан на износ, вместо на вътрешно търсене (както потребление, така и инвестиции). Чисто механично, това се потвърди в годините след 2010 г. – износът както на стоки, така и на услуги, се увеличи с изпреварващи темпове от 16 млрд. евро в дъното на кризата до 36 млрд. евро през 2018 г., за сметка спадът на инвестициите през 2009-2011 и бавното им възстановяване след това, както и слабия ръст на потреблението на домакинствата до 2017 г.
15. Няма никакъв спор, че за малка и по-бедна икономика пътят към сближаването минава през използването на огромните възможности на глобалния пазар, и в този смисъл, поне няколко десетилетия успешният модел за растеж минава през международна конкурентноспособност и насоченост на бизнесите.
16. Но това не може да стане от само себе си – доколкото няколко години на бърз ръст на износа след 2010 г. бяха възможни благодарение на външна конюнктура и използване на свободен капацитет, това не може да продължава до безкрайност. Както на теория, така и в реалността на постоянна динамика и технологична промяна, за да се поддържа постоянно увеличение на износа са нужни инвестиции в производителен капитал.
17. Трансформацията на българската икономика към дейности, в които се създава по-висока добавена стойност при по-висоока производителност на труда, изисква нови инвестиии. Казано просто, едно съществуващо нискотехнологично производство, разчитащо на ниски разходи за труд не може „магически“ да смени своя предмет на дейност, да започне на произвежда друг стоки, с друго качество, да ги предложи на други (по-развити) пазари, и да промени технологичния си процес без да вложи значителен капитал. Предприемач, изпълняващ евтини поръчки за шиене на ишлеме, най-вероятно няма да може да преобрази фабриката си за производство на автомобилна електроника.
18. Още повече, дори да има достъп до финансиране за подобна инвестиция, са нужни също идеи, способност за иновация, достъп до ново знание и технологии – по-вероятно е голяма част от подобни компании да загинат по естествен път или напуснат България, докато нови предприемачи, част от които чуждестранни, стартират нови дейности с по-висока производителност. Всичко това ще означава, че съществуващият „капитал“ , тези дълготрайни активи, използвани за нископроизводителни дейности, ще загуби стойността си, и ще трябва да се създава – внася – нов „капитал“, който да е насочен към нововъзникващите дейности.
19. Всичко това ще изисква повече инвестиции, а в някои сектори на икономиката те ще трябва по неизбежност да са чуждестранни. Чуждестранните инвеститори носят далеч не само финансов ресурс. Важни са – може би дори повече – натрупаните умения и позиции на развити и сложни пазари, достъпът до върхови технологии и дори ефективното управление на процесите в дейността.