Може би моите консервативни приятели ще се разсърдят. Едва ли ще ми простят и либералните ми дружки. Но изборите ще минат, на тях също ще им мине. Пиша това, защото все по-често попадам на един според мен нелеп въпрос: обединена Европа или Европа на нациите.
Европа е обединена не защото на някой му се иска ли не; не защото някакви хора са се събрали и са подписали някакъв договор; не защото заедно избираме евродепутати. Тя обединена, защото съществува европейско културно съзнание. Историята на нашето съжителство – на народите на Европа, е породила европейското общество, поддържащо валидна система от нрави, които се простират в културните граници на континента ни. То съществува много преди появата на нациите. Докато това общество е налице е немислимо Европа да не е обединена. Независимо през какви кризи минава.
Нациите от своя страна съществуват не заради утвърденото им минало, а благодарение на програмата им за живот, насочена към бъдещето. Това е разликата с народите. Нацията включва традиция и начинание едновременно. В днешния ден обаче, нациите в Европа предпочитат да градят илюзии за миналото си, вместо да се заемат с изобретяване на бъдещето си. Парадоксалното в случая, по думите на Ортега-и-Гасет, е че след като бъдещето бъде ампутирано, идеята за нация – което е автентичното в нея – се изпарява. Нациите престават да са нации и се превръщат в провинции…
Безумието идва от това, че нито „европейската нация“, нито отделните нации имат представа какво да правят с бъдещето си. Затова някои си въобразяват, че ако противопоставят обединена Европа на Европа на нациите, този проблем ще се изпари. За такова нещо няма ни най-малък знак. Европейският човек винаги е имал двойствен живот, разположен в две исторически пространства – едното широко, Европа; другото - по-плътно, нацията.
Има нещо много по-важно от това дали Европа ще е лява или дясна. Либерална или консервативна. По-централизирана или по-автономна. Оставете предизборните ажиотажи на политиците. То е дали тя ще може да продължи да продължи да изпълнява функцията си – да е генерира идеи, насочени към бъдещето. Това е въпросът на въпросите. И съответно липсата на перспектива, на упование в бъдещето, е проблемът на проблемите.
Никой не може да отстъпи живота си другиму. Съгласни сте, нали? Никой не може да ви замени в тази работа – да решавате във всеки един момент какво искате да бъдете. Животът е действие, насочено към бъдещето. Затова няма нация, способна самостоятелно да определи бъдещето на Европа, или пък обратното – Европа да замести националния проект. Да, Европа е един много стар факт. Но този факт трябва да бъде пре-разказван, пре-откриван и пре-живяван. Както не трябва да си затваряме очите пред кризата, така и не трябва да залитаме в отрицание на европейската идея.
Наистина, в последно време като че ли Европа не показва най-доброто от себе си. В технологично отношение, за 20 години едни момчета с дънки и тениски в САЩ направиха повече, отколкото европейците за столетие. Неспособни да измислим нищо по-добро започнахме да ги глобяваме. Русия спечели няколко тихи (и не съвсем тихи) войни, докато ние се чудихме дали да имаме европейска армия. Въведохме санкции. Гениално! Китайската комунистическа партия построи градове на бъдещето, докато ние завъждахме емигрантски гета. Отне ни цели 5 години да премахнем роуминга в континента ни, който иначе наричаме общ дом.
Увлякох се. Всъщност не е пиша за Европейския съюз, той е пакт. Пиша за Европа – тя е културно пространство. А днес тя изглежда изморена. Най-удивителното в днешния ден е, че нейното изтощение не идва от неспособността ѝ да изпълни целта си. Странното е, че тя не си поставя никаква цел. Затова и не става дума за провал в опита – опит просто липсва. Както стария човек вече няма желания – на тяхно място се настаняват спомените. Страданието на европейците се състои в тотална липса на яснота за това, от което те страдат.
Пак се връщам към Ортега-и-Гасет - той бе казал, че човек няма природа, има история...Колко е вярно това за нас, европейците! И както окото разбира между колебанията на ефира, така душата на всеки отделен човек избира между истините; същото е с душата на всеки народ и на всяка епоха. Разбираемо е да има проблематичност между нациите. Различни сме. Там, откъдето един германец гледа Вердюн, един французин никога няма да вижда същото. Тъй както българинът гледа Охрид, македонецът няма да го види. Колкото и договора за добросъседство да подпишем. Но това е нашата история, нашите европейски обстоятелства, които правят континента ни много стар факт.
Не е лошо, че днес се съмняваме в Европа. Нека го правим. На мен поне не ми е известно някоя цивилизация да е загинала поради съмнение. По-вероятно е друго – залезът да дойде заради закостеняване и застояване. От Сервантес знаем, че пътят е по-добър от странноприемницата. Да бъдем подвижни в движението – mobilis in mobile – това е нашето най-голямо предизвикателство.
Чудесно е, че искаме нещо повече от Европа. Това значи, че искаме нещо повече от самите себе си. Желаното бъдеще – това е претенцията за повече живот. Нещо повече от директиви за дебелината на тоалетната хартия, регламенти за формата на бананите и конвенции за пола ни като социална роля. Искаме идеи, в които да можем да вярваме. Простете моята наивност, но аз отказвам да приема, че животът ми се движи от регламентите на Европарламента или от референтния курс на Европейската централна банка.
При всяко положение представете си един ваш ден без Европа. Ще бъде доста самотен ден…
Това исках да кажа – пазете Европа. Тя не е на нациите. Нациите са на Европа. Затова е обединена.
Автор: Николай Ценков
Николай Ценков е юрист, а в момента работи върху дисертацията си в областта на социалната философия. Заемал е ключови позиции в частния и публичния сектор, където е придобил богат професионален опит в сферата на икономическата дипломация и проектното финансиране.