Когато се анализират рисковете от високата и неограничена имиграция на руско-езична или всяка друга етническа група, краткосрочните, видими или доминиращи характеристики не винаги са най-важните. Отчитането на потенциалните, устойчиви, скрити или пасивни, дългосрочни явления и последствия, особено откъм потенциал за дестабилизиращо въздействие на различни имигрантски групи върху икономиката, обществото и институциите, придобива решаващо значение. Проверката за подобен деструктивен потенциал на входящите потоци от бежанци и икономически имигранти от Юга, които идват от различен религиозен, етнически и расов корен, става критично необходима.
Не случайно имиграционните политики в Източна Европа започнаха да омекват от първоначалните си абсолютни крайни стойности. Бавно и полека правителствата на страните ЦИЕ научават, че имиграцията е единственото лекарство за критични социални, квалификационни, трудови и демографски дисбаланси. Повечето от популистите – непримирими критици на имиграцията – включително в Унгария и Полша, мълчаливо насърчават икономическите имигранти от близката Украйна. Само в Полша броят на украинците надхвърли милион и половина. Полша и Чешката република насочиха вниманието си към привличане на имигранти от Филипините в отчаян опит за справяне с критичните дефицити по отношение на недостига на работна ръка.
Въпрос на малко време е липсата на кадри да удари силно върху растежа и да принуди правителствата в региона да разширят географския обхват на допустимата имиграция, като насърчават и селектират, вместо да спират имиграцията. Източна Европа ще трябва да се конкурира със старата Европа за благоприятна имиграция, като се отвори към страни, които понастоящем се считат за рискови. Това, което повечето правителства в ЦИЕ се надяват, е, че имиграционния процес може да бъде управляван, като преход от политика на затворени към постепенно открехващи се врати, като изборът се спре върху доброкачествения етно-културен, расов и религиозен микс. Отхвърлянето и негативното отношение към мюсюлманите също неизбежно ще претърпят еволюция, като ограниченията постепенно ще се ограничат върху най-радикалните и екстремни елементи.
В рамките на имиграционния микс, който се формира в зоната между неизбежното и целесъобразното, руско-езичните имигранти, украинците, молдовците и другите имигранти от бившия Съветски съюз са повече от добре дошли, при условие, че не клатят лодката на България. Защото това, което се възприема като негативен имиграционен потенциал на ислямските имигранти и особено на тяхната радикална част, е вярно и за всеки друг етнически или религиозен екстремизъм, включително за имперските и радикални руски православни имигранти. Част от тях не само отричат основните европейски ценности, но смятат, че тяхната мисия е да насочат и направляват страната домакин на тяхната миграция извън избрания път на ЕС и НАТО. Такива екстремисти не са добре дошли, защото целта им е не да се интегрират, а да подчиняват, не да правят по-богата и по-сигурна България, а да я направят по-зависима и да оставят зони на уязвимост, които да се използват от Кремъл.
Защо е важно хората, които се занимават с изследване на процесите в сферата на имиграцията и демографията да излязат и да говорят публично за имиграцията?
Призовавам хората, които изследват имигрантската вълна на рускоговорящите и са представили докладите си по темата на правителството и на най-висшите политически длъжности, за да излязат с публично оповестяване на своите изводи и констатации. Това не е само тяхно право, но и задължение като граждани. Те не бива да се страхуват от последствията за себе си, защото въпросът е от изключително значение за националната сигурност. В тази връзка си струва да припомним последните изменения в законодателството на ЕС, по отношение защитата на лицата, т.н. whistle blowers, които подават сигнали за нередности, относно злоупотреба с власт, корупция, и задържане от обществеността на информация.
Европейският надзорен орган по защита на данните е институцията, която съгласно новото законодателство наблюдава и контролира прилагането на новото законодателство на ЕС, като гарантира, че самоличността на лицата, подаващи сигнали за нередности, включително медиите, се пази в тайна и че държавните институции не могат да ги преследват.
Това важи за утвърдените демокрации, въпреки че и досега защитата на правата на лицата, подаващи сигнали за нередности, е огромно предизвикателство за Европа и САЩ. Има въпросителни относно спазването от страна на България на този нов законодателен акт на ЕС, в контекста на пленяването на институции и медии при спазването на международните стандарти в областта на свободата на медиите, правата на човека, борбата с корупцията и със злоупотребата с власт.
Категорията на държавни служители, защитени от европейското законодателство, включва работещите в институтите на Българската академия на науките, университетите, Националния статистически институт, министерствата и държавните агенции. Задържането на критично важна за обществото информация, съзнавайки тежките последици от неконтролираната имиграционна вълна от Русия, се квалифицира като потенциално нарушение не само на морала, но и на закона.
Тихата русификация, която остава под радара на обществено внимание, с мълчаливото съгласие на властите, е не само предизвикателство, но и възможна екзистенциална заплаха за националната ни сигурност.
Какво следва?
Ефектът от засиленото присъствие на рускоговорящите имигранти вече се усеща, особено по време на избори, когато все повече партии се стремят да си осигурят гласовете им. Говорещите руски имигранти вече се смятат за сила, с която трябва да се съобразяват, способни да наклонят крехките вътрешни политически баланси на фона на липсващата от вътрешното уравнение българската диаспора в чужбина, която до голяма степен не може да достигне до избирателните урни. Избирателният процес е толкова силно манипулиран, че това, което излиза като резултат и като политическо представителство, е изкривена картина на България, в която изкуствено се стимулира ръст на евроскептиците и противниците на НАТО сред избирателния корпус, особено в региони с висок дял на рускоговорящите имигранти.
Вероятността за поява на руска партия е следващата възможност, наред с другата етническа партия – Движението за права и свободи. Въпреки опитите на различни русофилски партии да обслужат интересите и нуждите на рускоговорящото малцинство, те имат смесен успех, тъй като новите поколения български русофили имат далечни познания за руската култура и традиции. Партия на рускоговорящите имигранти в България може да наподобява аналозите в балтийските държави. В текущите избори за Европейски парламент в България има най-малко три партии, които се опитват да представят гласовете на рускоговорящите и на русофилите – удобно прикрити под маската на националисти. Съдейки по избирателните му възможности, рускоезичното малцинство може да избере поне един евродепутат, особено при ниска избирателна активност и висока вътрешна мобилизация.
Следващата стъпка, която логично произтича от това, може да бъде искане за статут на етническо малцинство, стимулирайки подобни искания и действия на етническото турско, дори и на ромското малцинство. Не се заблуждавайте, във всички случаи ще имат достатъчно основания, като се позовават на стандартите на ЕС за колективни човешки права и свободи. Местните, българските проекции на „сърдечния съюз“ на Путин с Ердоган трябва да бъдат взети под внимание.
Тази стратегическа връзка вече дава плодове – обърнете внимание на коалицията Марешки – Орхан Исмаилов, въплъщение на връзката на Москва и новото и приятелство с Анкара. Не твърдя, че тя ще сработи, а че външни сили налагат немислими схеми. Подобна координация на руските и турските стратегически интереси не се ограничава само до България, а засяга целия балкански регион.
Независимо от новите стратегически взаимодействия между Москва и Анкара, дълбокото недоверие между тях лесно може да надделее над тънкия слой на симпатии. Петата колона на Русия не си губи времето, когато стане въпрос за разпалване на противоречия и истерия за териториални претенции на Ердоган към България. Крайният резултат е пълно размиване на проблема с имиграцията и открояване на „дупките“ в отсъстващата имиграционна политика на страната – както на способността за ранна диагностика, така и на предотвратяване и терапия на заплахите за националната сигурност.
Разликата между бежанците и икономическите имигранти е до голяма степен семантична, но българското правителство смята, че руските имигранти трябва да бъдат третирани в отделна индивидуална лига.
От една страна, не мога да си спомня случай България да е предоставяла на руски гражданин политическо убежище!?
От личен опит зная, че руски политически имигранти, които пребивават в Западна Европа, отказват да приемат уверения за личната им сигурност при пътуване към България. Те се страхуват, че могат да бъдат репатрирани в Русия, без да се стига до съдебна процедура. Съгласете се, че имат право, особено в контекста на новините, че правителството на Борисов не спазва закона, като връща политически противници на Ердоган без съд.
С течение на времето следва да очакваме новата нормалност – пребиваващите у нас рускоезични имигранти с постоянен или временен статут на пребиваване, ще потърсят собствени си училища, гимназии, университети (помните случая с искането за Славянски университет!). След това ще имат църкви, неправителствени организации, медии и местни филиали на руски патриотични фондации, базирани в Москва и др. Дълго преди това да се случи, правителството и специалните служби трябва да изпълняват дълга си към обществото, като го информират за рисковете и последиците.
В този момент, повторение на Кримския сценарий, изглежда твърде екстремно и невъзможно. Но така изглеждаше и руската опасност за Украйна, когато се подписваше Будапещенския протокол през 1994 г., която трябваше да и гарантира суверенитета. Управлението на рисковете за националната сигурност предполага ранното им откриване и третиране, дори на онези, които изглеждат като най-отдалечена във времето и маловероятна заплаха.
Без контрол, доминирана от един основен източник, имиграцията мoже да се превърне в дългосрочна заплаха за развитието на България.
Разстоянието между немислимото, от една страна, и мислимото и вероятното, от друга, не е маркирано от светофари.
Бел. ред. Материалът е поместен в сайта bulgariaanalytica.org