Тихата русификация на България – рискове, възможности и последици

Преди години, още докато бях в Москва и се опитвах да анализирам и разбирам мотивите зад различни действия на руските власти, се опитвах да потърся мнението на различни хора в Москва – както близките до власт, така и противниците, които често са по-интересни като интелект и „височина” в аргументите. Една от интересните теми в началото на „царуването“ на Путин бе тихата русификация на Крим. Този казус е класика в руската външна политика. В онези дни нямах представа, че темата може един ден да получи и български адрес.

Още тогава бе ясно, че Кремъл няма да преглътне загубата на полуострова и е започнал офанзива по икономическо му завояване, включително чрез масово закупуване на земя и имоти, чрез увеличаване на броя на постоянно и временно пребиваващите руски граждани, включително дългосрочните „туристи“. Тогава руските банки имаха свободно поле за операции в Украйна и ипотечните кредити за закупуване на къщи в Украйна и Крим бяха рутинна практика. Бизнесмените и политическият елит на Москва бяха хазяите на полуострова.

Крим не е уникално важен само за Путин, той винаги е бил перлата в короната на руските царе, които са водили безкрайни войни и са дали жертви милиони руски войници.

Единствената разлика днес е в избора на „оръжия“ – хибридна война, придобиване на имоти и активи и накрая „зелени“ човечета в последната и най-видима фаза.

Настоящият руски цар успя да осигури контрол върху Крим много преди да го анексира. Независимо от номиналния украински суверенитет, Кремъл успя да проникне и контролира жизненоважни управленски структури, особено на местно равнище, като се възползва от наследените съветски мрежи. В денят Х това изигра решаваща роля.

Много експерти по Русия твърдят, че ако не бяха руските десантни войски и флота, разположени на полуострова, анексирането не би било възможно. Но това е много повърхностен аргумент.

През вековете русификацията винаги е била в основата на руския експанзионизъм. Тя обхваща не само териториален, военен и институционален аспект, но и езикови и религиозни измерения, на опитите за потискане на местната съпротива. Случаят, който е класика в учебниците по история е русификацията на Волжка България – една история без край продължаваща вече 4 века. През годините обект на русификация са били Украйна, Молдова, Финландия, Полша и балтийските държави. Забележителен следвоенния пример е Калинградска област, където Москва все още се бори с легитимността на своето управление в контекста на обединението на Германия.

Там, където Русия не е успяла да завладее територии е оставила след себе си множество русофилски местни субекти, формиращи базата за последващо влияние и зависимост. В по-нови времена Путин вече си поставя за цел възраждането на руските имперски претенции отвъд границите на страната. В Москва бе пусната в употреба сред управляващия елит фразата „Русия граничи със себе си“. Тази линия беше основна и във вътрешна политика на Путин, който отмени курса на Борис Елцин към децентрализация.

Русификацията няма само и толкова вътрешни измерения, колкото външни. Тя е основен инструмент в неговата хибридна външна политика спрямо т.нар. „близка чужбина” и на цялото постсъветско пространство. Но най-често постига обратния ефект. В Централна Азия опитите да се консолидират рускоезичната общност на руска етническа основа претърпяха провал. Съветските хора в Казахстан не се претопиха в етнически руснаци и мнозина бяха принудени да се приберат в Русия.

На растящата руската емиграция в ЕС се гледа със смесени чувства. Повечето от правителствата на ЕС промениха рязко отношението си и приоритетите към твърд и прагматичен подход и промяна от „искаме вашите пари“ (характерно за реакцията на Лондон на убийството на Литвиненко), към конфронтация и опозиция, след делото Скрипал и разкритията около Кеймбридж Аналитика. Лидерите на ЕС най-накрая започнаха да разбират, че заедно с руските инвестиции идват и руските агенти, руските тайни служби, криминални кръгове и корупцията, която е най-важната експортна стока.

Осъждането на агентите на ГРУ в процеса по неуспешния опит за преврат в Черна гора през 2016 г., хвърли нова светлина върху начина на действие и ролята, която местната руска диаспора и мрежи на влияние могат да играят в политиката на Кремъл. Скоро след като Черна гора стана независима държава, Русия започна фокусирана политика за икономическо завладяване, чрез бизнес-туризъм, инвестиции и имиграцията в опит да осуети стремежа на Подгорица към членство в ЕС и НАТО. Олег Дерипаска изсипа милиарди долари в придобиването на основния индустриален актив на страната – крупния алуминиев завод. Броят на руските туристи достигна най-високите си нива, скочиха покупките на имоти и исканията за постоянно и временно местожителство в страна с едва 600 000 граждани.

Москва не криеше, че се стреми да използва влиянието си в Черна гора, за да си осигури военноморска база на Средиземно море. След опита за преврат обаче, местните власти не само обвиниха Руската федерация за неуспелия преврат, но промениха и отношението на местното население към рускоговорящите хора.

Не е случайност, че историята с преврата в Черна гора не бе коментирана от властите в България, нито направи големи заглавия в проправитeлствените медии. Така беше и при българският аналог на Скрипал – делото с отравянето на Гебрев, което бе посрещнато хладно от българския главен прокурор.

Непосредствено преди анексирането на Крим, задкулисната работа на Москва с руската етническа група, която бе наследена от съветски времена и мнозина направиха избор в полза на руско гражданство. Този преход от съветска към постсъветска национална идентичност – руска, украинска, белоруска, и т.н. не беше нито лесен, нито праволинеен. Съветският манталитет и бизнес свързаността с Русия предопределиха в първите години, лоялността на повечето украински олигарси по-скоро към Москва, отколкото към Киев. Това блокира крехките опити за внушаване в живущите в Крим и граничещите с Русия области на Украйна чувството на принадлежност към украинската държава. Рязко нарасна и броят на украинците с руски паспорти, като кримчани бяха сред най-ухажваните.

Тихо и бавно се развиваха събитията на полуострова в посоката на преопределената им логика, подпомагана от промосковските кръгове сред политическия и бизнес елит в Киев, повечето от които имаха постоянна връзка с „центъра“ в Русия.

Би било преувеличение да се твърди, че украинското правителство и президент не са били наясно относно случващото се в Крим. С малки изключения, повечето киевски политици, предпочетоха да търгуват с Кремъл лични облаги, вместо да се обединят около суверенните права и интереси на страната.

Няма никакво съмнение, че във висшето ръководство на руската армия и Генералния щаб бяха сериозно разтревожени от необходимостта от предоговаряне и обличане в международно правна форма на съгласието на Украйна за отдаване под наем на военни бази на Русия в Крим. Последното удължаване, преди анексията, на срока на договора за наем, който бе подписан през 2010 година, между президентите Янукович и Медведев, бе до 2042 година.

Владимир Путин беше дълбоко потресен от Оранжевата революция, в която той загуби Украйна. След това руският президент промени из основи нагласите и действията му, превърна се в затворен, циничен и агресивен държавник. Подобни внезапни трансформации не са нищо ново за владетелите на Кремъл, които изпитват трудности с хроничните дефицити в управлението у дома. Лесното „лекарство“ е поставянето на страната на военна нога, като се назначи и посочи с пръст външния враг, усили на макс националистическата пропаганда.

Войната и нейното присъщо насилие се възприемат като универсално средство за вътрешна консолидация и защита, прелюдия към имперската анестезия на обществото, за да може да приеме безропотно десетки хиляди убити. Докато Европа се плаши от перспективата за голям брой жертви, което сдържа нейния интервенционизъм, масовият руснак е готов да се подложи на лишения и да страда, дори да плати с живота си в името на Негово / Нейно Величество и славата на Родината. Съвсем не е историческа случайност фактът, че руските царе с готовност са предлагали услугите си на своите европейски роднини, за да им помогнат да потушат бунтове и въстания.

Цената, която руското общество е плащало през вековете са трудни за асимилация от съзнанието на днешните европейци – това са десетки, стотици хиляди, дори милиони загинали и изчезнали без вест – и всичко за да се поддържат мита за непогрешимостта на лидера и имперския статут на Русия.

Днес не е по-различно, външната политика на Русия разширява постоянно инструменталната си база, като добави енергийните ресурси, а отскоро и имиграцията като лост за въздействие.

Горните разсъждения бяха провокирани от разговор във Фейсбук с колега, който следи и анализира задълбочаващата се демографска криза в България и двойното дъно на българския национализъм, а именно растящото несъответствие между непосредствената и осезаема заплаха от безконтролна имиграция и липсващата имиграционна политика на властите.

Папа Франциск се почувства задължен да наблегне по време на посещението си, върху необходимостта от решаване на предизвикателството с „демографската зима“ в ЕС и в частност в България. Посланието му беше удобно погребано и забравено, тъй като контрастира драматично с настоящата политкоректност на властта – бежанците са враг, поради което националистите трябва да са на власт.

Вероятно изпълнителната, законодателната и съдебната власт разполагат с по-подробна информация, включително и от демографски експерти, която удостоверява забележителната динамиката и маркира промяна в етническата и демографска карта на България. Но те не реагират, като предпочитат да покрият историята и да се преструват, че нищо особено не е случило. Работата по подобни чувствителни изследвания за динамиката при етническите малцинства винаги е свързана с реципрочна чувствителност на политиците и риск за носителя на лошите вести да бъде санкциониран с по-малко финансиране или пропуски в кариерно развитие.

Край на първа част

бел. ред. Текстът е публикуван в сайта bulgariaanalytica.org