Коментар на Васил Проданов
Според линията на бедност на Световната банка бедна е онази част от населението, която разполага с по-малко от 1,90 долара на ден. През 2015 г. в Китай само 0,7 % от населението са под това равнище. Или 9,9 млн. от 1397 млн. души. За сравнение, през 1981 г. бедните в Китай са 88 % от населението. Оттогава 850 милиона души са извадени от бедността. Никога в историята на човечеството такова гигантско количество хора не са излизали за толкова кратко време от бедността.
Каква е ситуацията с основния конкурент на Китай – САЩ, водещи днес търговски, технологични, финансови, информационни, кибер и какви ли още не войни, за да направят „Америка отново велика“? Според най-известните данни там 13,5 % от населението живеят под равнището на бедност, което е повече, отколкото 40 години по-рано – през 1975 г. Това са 43,1 млн. човека от 321-милионното население на САЩ. В същото време там живеят най-много милиардери в света.
В абсолютен брой, в САЩ в бедност живеят близо 4,5 пъти повече хора отколкото в Китай. Относително обаче, като се има предвид процентното съотношение, в САЩ има над 19 пъти повече бедни, отколкото в Китай – в Китай са 0,7 %, а в САЩ – 13,5 %.
Две системи с различни стратегии на развитие, с различни базисни характеристики, които са постигнали коренно различни резултати по отношение на бедните и бедността. Първата е на САЩ, известна у нас като „демокрацията“, а на Запад – като неолиберален капитализъм. През изминалите 30 години тя бе и нашето ново виждане за „светло бъдеще“ , преследвано в много по-екстремни крайности, тъй като доведе до разрушаване и разграбване на национално богатство в размери, непознати в 1300-годишната ни история. Втората е на Китай, която самите китайци наричат „социализъм с китайски характеристики“, развивал страната със скорост и в мащаби, непознати за нито една друга система в световната история.
Само за десетилетието между 2002 и 2012 г. средните доходи на домакинство в Китай са се увеличили 4 пъти. А през 2013 г. вече са 5 пъти повече в сравнение с 2002 г.
Ние някога имахме система на съветски социализъм. Делът на бедните тогава, през 1988 г., беше 2 % от населението. Ентусиазирано, с крясъци „Демокрация“, „Кой не скача е червен“ и „Времето е наше“,направихме преход към американски неолиберален капитализъм, наричан от системните леви и десни партии у нас „демокрацията“. Този модел увеличи дела на бедните около 11 пъти.
За това време Китай e намалил броя на бедните от 213 милиона на 9,9 милиона, т.е. около 22 пъти. Според стратегията, която е приел, Китай трябва да сложи край на бедността през 2020 г. Само след година да няма повече нито един китаец под равнището на бедността.
У нас няма внушаваща оптимизъм стратегия за премахване на бедността и не се вижда перспектива тя да изчезне. По пътя на американския неолиберален капитализъм, маскиран като „преход към демокрация“, стигнахме до 11 пъти повече бедни в сравнение с времето, което се наричаше „реален социализъм“. Превърнахме хиляди хора в клошари и просяци. Създадохме стотици гета.
От началото на 80-те години на миналия век насам Китай е намалил броя на бедните си между 80 и 90 пъти. Само след година там повече няма да има изобщо хора под равнището на бедност. А какво обещават нашите политици на родените в годините на българския преход към американизиран неолиберален капитализъм?
В САЩ днес делът на бедните е по-голям, отколкото преди 40 години, и не се вижда перспектива те да изчезнат в обозримо бъдеще. Може ли някой от нашите политици, които три десетилетия ни обещават какво ли не, като същевременно увеличават непрекъснато дела на бедните, да каже кой път е по-верен?