Проф. Питър Хенеси от Лондонския университет, който се занимава с история на държавното управление, пише: „Новата история, която се делеше на „до“ и „след“ войната, се превърна в „до“ и „след“ вируса“. Вероятно е малко преувеличено, но за сметка на това указва посоката за размисъл. Световната война е комплексна криза, която влияе на самото функциониране на държавата и обществото. Сега става дума за промени именно от такъв мащаб. Кой отговаря за главното, за безопасността и живота на гражданите? Именно традиционната държава. Тя за това и съществува.
През последните 30 г. тази аксиома беше под въпрос. В глобализирания свят ролята на държавата едва ли не трябваше да се обезсмисли. Тя трябваше да започне да губи функциите си в полза на гражданското общество, а така също и в полза на транс- и наднационалните институции. От дълго време имаше съмнения в тази прогноза. Още от самото си начало XXI век беше потопен в поредица от кризи. За ренационализация на международния живот и връщане на ключовата роля на държавата се говореше по различни поводи. От необходимостта да се противодейства на тероризма, до гаранциите за стабилност на банките и управляемост на пазарите. В средата на 2010 г. този тренд се оформи като политическо движение и доведе до подем на привържениците на суверенитета. Лозунгът на Брекзит, „Да си върнем контрола!“ стана боен вик на тези, които обвиняваха за своите проблеми глобализацията и откъсването на елита от „корените“ му. Техен световен лидер стана президентът на САЩ Доналд Тръмп, който пренастрои световния дневен ред на вълна „всеки за себе си“.
Пандемията е мощен катализатор. Всичко, което се правеше преди нея от икономически и политически съображения, се превърна в санитарно-хигиенна необходимост. Триумф на суверенитета? И да, и не. Да, защото на полето, където се суетяха различни играчи, остана само един - държавата. И всички се обърнаха към него, очаквайки адекватни мерки. Алтернативи няма. Няма, защото именно в този момент всяка една държава преминава през проверка на своята здравина, но не всяка от тях ще успее да я издържи.
Няма смисъл от разсъжденията за преимуществата на авторитаризма над демокрацията, както и от сравняването на Китай с Италия. В Европа наблюдаваме различни подходи и различни резултати. Скандинавските страни са образцови демокрации, но там всичко се прави ясно, а при необходимост твърдо и безкомпромисно. Качеството на държавата зависи не от формата на нейното управление, а от ефективността на неговата организация и обществената солидарност. Въпросът за коопериране между държавите, въобще не се поставя. Всички страни, повсеместно разчитат на собствените си ресурси. Но най-яркият пример в тази посока е Евросъюзът. Европейските институции притихнаха. В този критичен момент стана ясно колко периферна роля им е отредена. Затихна целият миш-маш от последния четвърт век, когато на гребена на вълната на експанзията разцъфтя риториката за солидарност и общи ценности, а единствено важни се оказаха жизнените интереси на отделните страни и тяхното население.
Никой не апелира нито към ценностите, нито към институциите. На никой не му трябва това. А нали Европа е образец за върха на интеграцията. Означава ли това, че светът безвъзвратно се потапя в егоистична анархия? Пак и „да“, и „не“. Да, защото самото понятие „международно устройство“ не е норма на международните отношения, а една наша привързаност към тази идея, едно привикване към хубавото, към уникалната подредба от втората половина на ХХ век. И не, защото сътрудничеството неизбежно ще потрябва за оптимизиране отговорите на всеобщите и наднационални предизвикателства, намиращи се резонно извън контрола на отделните страни. А защото, ще останат да си сътрудничат само тези, които сега, всеки по-отделно, ще издържи днешния стрес-тест.
Автор: Фьодор Лукянов, globalaffairs.ru, превод от руски: Никола Стефанов, Гласове