Сблъсъкът между Борисов и Божков повдига и този взривоопасен въпрос: на кого да вярваме, кой казва истината? Нашият автор Даниел Смилов има хипотеза.
Краят на извънредното положение в България бе отбелязан с ударно връщане към политическата нормалност, пресъздадена талантливо в пърформънс с акции на “Левски”, сценаристи на който сякаш бяха Илф и Петров. В представлението преследваният от закона бизнесмен Васил Божков се изяви като джирант, министър-председателят Бойко Борисов - като джиратар, Сашо Диков - като куриер-репортер, а Тити Папазов просто изигра себе си. Като добавим агитките, юридическите експерти и "мисирките”, накрая се получи едно наистина зрелищно представление, което напълно засенчи новообявената от министър Ананиев извънредна епидемиологична обстановка.
Смисълът на тази пиеска е многопластов, като голяма част от пластовете са политически безинтересни: в тях се наслагват сблъсък на хора с голямо его, пиар надхитряния, журналистическо малокултурие и определени психически отклонения. В пиеската има обаче и по-дълбок политически пласт, който си струва да бъде разтълкуван.
Първо: Ролята на министър Горанов
Позицията на управляващите за ролята на финансовия министър в сагата “Божков” е несъстоятелна. Бизнесменът е разследван за множество престъпления, за част от които се твърди, че са извършени съвместно с членове на Комисията по хазарта. Тази комисия е подопечна на министъра на финансите и задачата ѝ е да подпомага дейността му. Той я назначава и той е политически отговорен за действията ѝ. Ако тя е вършила нещо незаконно зад гърба му, той трябва да понесе политическата отговорност, която за такива тежки случаи е оставка. Независимо дали е знаел или не е знаел за проблема.
А що се отнася до знанието, наистина е абсурдно да се твърди, че финансовият министър не е забелязал 700 милиона лева несъбрани данъци, които по закон е очаквал.
Второ: Футболът като отражение на политиката
Ситуацията в българския футбол е отражение на общата ситуация в страната. Тя се изразява в концентрация на едрата собственост и бизнес в ръцете на няколко души. Те се сдобиха с повечето медии - отначало пресата, но вече и телевизиите, те са и бенефициери на големите обществени поръчки. Българската банка за развитие започна да обслужва основно тях, което доведе до скандал и скорошната смяна на ръководството ѝ. Единствено тези хора могат да поемат сега издръжката на футболния клуб “Левски”, след като Васил Божков изпадна от техния кръг.
Проблемът е, че поради дарвинистка конкуренция, те вече се броят на пръстите на едната ръка и нито един от оцелелите не е подходящ. Кирил Домусчиев вече си има футболен отбор и би било смешно да се сдобие и с неговия пряк конкурент. Бизнесменът-депутат Делян Пеевски очевидно разполага с възможностите да издържа клуба, но обществото едва ли е подготвено за толкова смел ход на управляващите. Настоящият джиратар на акциите Бойко Борисов пък би бил в конфликт на интереси, ако поеме официално “Левски”. Валентин Златев по някакви причини също вече не е в играта, а ТИМ не биха искали да излязат от комфортната си провинциална сянка. Определени банки, подпомагани от държавата по един или друг начин, също няма как да поемат клуба. Тоест, драмата на “Левски” е пряк резултат от концентрацията на власт и бизнес. Финансово възможните решения се оказват политически неудобни.
Това изглежда е искал да демонстрира Васил Божков с връщането на акциите “там, откъдето ги е получил”. Намекът отива и по-далеч. Явно бизнесмените, които се ползват с благосклонността на държавата, поемат и “обществени задължения” като издръжката и плащането на дълговете на популярни футболни клубове. Quid pro quo.
Трето: Кой казва истината
Сблъсъкът между Борисов и Божков повдига и един сериозен епистемологически проблем. На кого да вярва обществото? Управляващите и прокуратурата настояват, че мнението на обвиняеми и преследвани от закона е без значение. Васил Божков пък твърди, че думите му са на човек, който от десетилетия е вътре в политическата кухня. От тази вътрешна гледна точка той е забелязал, че институциите в страната действат като бухалки в полза на малка група хора, сред които той посочва поименно Борисов и Пеевски.
Това е всъщност един от онези спорове, в които накрая и двете страни може да се окажат прави. Управляващите имат безспорни основания да поставят под въпрос надеждността на Божков като свидетел. Но проблемът е, че това, което той твърди сега, през годините е било казвано в прав текст или изразявано с недомлъвки от огромен брой политици и бизнесмени. Едни от тях са се опарили и говорят от собствен опит. Други са проговаряли, а след това удобно са забравяли за проблема. Трети красноречиво са си мълчали поради висящи дела и проверки. Или поради надеждата, че ще влязат в групата на облагодетелстваните.
Наличието на такъв голям брой допълнителни свидетели бетонира епистемологическата дилема. А нейните решения са две. Едното е да се приеме, че всички свидетелства по въпроса са по една или друга причина ненадеждни, което би довело до обществен когнитивен дисонанс. Другото решение е политически взривоопасно.
Трето положение логически няма.