"Датите 6-ти и 22-ри септември - на Съединението и Независимостта - са единствените, които имат качеството и смисъла да бъдат национални празници на България", убеден е проф. Пламен Цветков. Историкът обяснява защо пред Дойче веле.
Николай Цеков разговаря с проф. Пламен Цветков за напластените във времето български митове, табута и комплекси от историята:
Едва на 22 септември 1908, цели трийсет години след Руско-турската война, с прокламирането на Акта за независимостта в Търново приключва освобождението на България. "Освобождението е двойно - и от османското владичество, и от многогодишните опити на царска Русия да наложи пълна хегемония над новата държава", казва проф. Пламен Цветков от Нов Български Университет и допълва, че Санстефанският мирен договор от 3 март 1878 година не носи освобождение на България, защото по същество той е договор за преминаване от османска към безсрочна руска окупация на българските земи. "Ето защо датите на Съединението и Независимостта на България - 6-ти и 22-ри септември - са единствените, които имат качеството и смисъла да бъдат национални празници", убеден е историкът.
"За съжаление този факт все още не е осмислен - не само от широката българска общественост, но и от много историци. Причината за това са дълбоките комплекси у българите спрямо всичко турско, които по повод и без повод постоянно избликват под формата на масова психоза”, смята проф. Цветков.
"Санстефанският договор определя, че руските войски ще се изтеглят в рамките на 3 до 6 месеца от всички завладени османски територии. Голямото изключение от договорката са българските земи, в които властта безсрочно се предава на руската окупационна администрация начело с императорски комисар. На Османската империя се позволява да вкарва войски в създаденото в Сан Стефано българско автономно княжество, което си остава автономно образувание в рамките на същата империя. Това обаче може да се разбере само при внимателен и добросъвестен прочит на Санстефанския договор", изтъква професор Цветков.
Берлинският договор от юли 1878 година носи самостоятелност на България спрямо Истанбул и Санкт Петербург, но се помни с лошо заради разпокъсването на българските земи. "Русия дава да се разбере, че България може да се обедини само под нейната егида. Доказателство за това е фактът, че заедно с австрийците руското императорско правителство насъсква сръбския крал Милан и Истанбул да реагират както си пожелаят, ако почувстват, че след неразрешеното от Санкт Петербург българско съединение през 1885-та година техните интереси са застрашени. Това и досега се премълчава в българската историография! На "поканата” откликва само Сърбия, която винаги е била сигурен проводник на руските интереси на Балканите. В навечерието на сръбско-българската война Русия подло обезглавява командването на българската армия, като бързо изтегля от нея 200 руски офицери. Което пък ражда плеядата на "българските капитани” – герои от боевете край Сливница и Пирот. Още по-тежка борба със заплахата от руска хегемония води правителството на Стефан Стамболов, чиято независима от Русия политика слага крайъгълния камък в Акта за независимостта от 1908 година", казва историкът.
Както и в случая със Съединението, Русия последна признава пълната българска независимост. Проф. Цветков припомня, че за руската дипломация появата на независима и силна българска държава, а и самото съществуване на българската нация, винаги са били досадна пречка пред съкровената имперска мечта на Санкт Петербург да завладее черноморските проливи и Цариград. "За това свидетелстват множество документи", добавя професорът.
Митове без край
Друг мит, който се повтаря от десетилетия, е този за българските национални катастрофи. "Дори от най-нещастната за българите Междусъюзническа война България излиза със 7000 квадратни километра териториални придобивки. Тук отново се забравя за подлата роля на руската дипломация, която уж трябва да е арбитър за подялбата на Македония между София и Белград, но задкулисно насъсква сърби, гърци, румънци и турци срещу България. Финландия е водила с Русия две войни за своята независимост и в тях е загубила една трета от територията си. Но никой финландец не говори за национална катастрофа, а за решителен успех в укрепването на постоянно застрашаваната от агресивния източен съсед финландска независимост. В България също трябва да преоценим ролята на българското участие във войните за обединението на страната и те да бъдат разглеждани не като някаква национална катастрофа, а като решителен ход към спасяването на националната независимост от имперските амбиции на близки и далечни "братушки”. Така например често се забравя за българския принос при разгрома на руската армия в Добруджа през Първата световна война, когато е направен последен опит Русия да завладее Черноморието и проливите”, припомня проф. Пламен Цветков от Нов български университет.