Революцията от 2020 г. е кулминация и край на 31-годишния ни „преход“, в който най-после народът, препатил и капитализма по нашенски, и още незабравил социализма по нашенски, и обогатен с опита и духа на младите, станали европейци и пожелали достоен живот у дома си, стана „себе си“. „Народът порасна на няколко века“. И иска да поеме съдбата си.
Месец и половина от началото на народната антимутренска революция от 2020 г. – време за първоначална равносметка.
Имаме революция. За първи път от 10 ноември 1989 г. насам. На тази дата имаше дворцов преврат, след който така и не настъпи революция, нито в 1990, нито в 1997 г. Логично – задачите на 90-те години, както тогава ги разбирахме, не бяха революционни, а контрареволюционни – да се преразпредели едрата собственост от обществения към частния сектор. Ставаше дума за реставрация на капитализма. Масите в 1990 и 1997 г. бяха заблудени, че контрареволюцията е в техен интерес. Разбира се, никой не зовеше открито за „капитализъм“, а за „демокрация“, „правова държава“, „нормална държава“, „пазарна икономика“, „евро-“ и „евроатлантическа“ интеграция. Нужно беше много време да се проумее значението на всичко това. ГЕРБ много помогна!
Световната криза от 2008 г., усетена у нас година по-късно, и режимът на ГЕРБ създадоха „истински“ капитализъм по български, доста подобен на този отпреди 1944 г., изчистен от заблудите на 90-те и от илюзиите на нулевите години, от оптимизма от притока на горещи пари. Уродливостта на герберския режим стана почти веднага очевидна за мнозинството, но културната хегемония на капитала – мисирските медии и „евроатлантическото“ съзаклятие на елитите – не даваха на опозиционните настроения да се изразят членоразделно.
Народното въстание на „грозните“ от февруари 2013 г. остана без мозъчен център и угасна бързо, осмяно и обругано от интелигенцията. Паническото бягство на Борисов остана без резултат. Въстанието на „умнокрасивите“ срещу Пеевски и ДПС през лятото на с.г. бързо бе яхнато от ГЕРБ и в края на краищата ги върна на власт. Неопитността на Радев през есента на 2016 г. също предотврати възможна революция. Все пак народното надигане на президентските избори от 2016 г. бе непосредствен увод към революцията от 2020 г.
С какво се характеризира революцията?
Революционна ситуация по Ленин има, когато върховете не могат, а низините не искат да живеят постарому. Затова Борисов е тъй уплашен, бръщолеви за „рестарт“, т.е. за връщане с машината на времето в 2009 г., но пък така се роди идеята за Великото народно въстание на 2 септември – вместо „Великото народно събрание“ на Борисов.
Борисов разбира, че хората, мнозинството – казват, 60% или 62%, но мисля, че става дума за 75-80% – не искат да живеят и няма да живеят постарому. Това е така вече от близо три години насам, когато констатирахме наличието на изблик на силен морален гняв у мнозинството, но сега стана открито и необратимо. И Борисов усеща, че ГЕРБ не може вече да управлява, пък напоследък не се и опитва, ако не се смятат паническите лобистки маневри на по-глупавите гербери и коалиционери. Самият Борисов фактически е в нелегалност вече много седмици. Говори се за Барселона и какво ли не.
Освен това революцията се нуждае от субективен фактор – и го има в лицето на президента Радев и на радикалната интелигенция, която всекидневно рискува благополучието и сигурността си, за да поддържа огъня на площада. Досега го правеше от дивана, сега е на площада.
Каква е целта на революцията?
Като на всяка революция – властта! Но целта ѝ е изцяло негативна – се изгонят мутрите от властта, да се прочисти държавата от метастазите на ГЕРБ, да се проведат честни избори. Целта ѝ не е някой конкретен сегашен субект да дойде на власт. Субектът, който ще дойде на власт в резултат на тези избори, много е вероятно още да не съществува. И това много тревожи ГЕРБ, защото няма срещу кого да насочат милиционерските си активни мероприятия. Няма! Защото просто няма, а не защото се крият от тях. Стрелят напосоки, но дикиш не хващат. Нападките срещу Радев само му добавят привърженици.
Ясно е, че всякакви линейни прогнози на базата на досегашните ни политически реалии – коя от сегашните партии колко процента щяла да вземе, как партията на Трифонов щяла да бъде балансьор и т.н., са сметки без кръчмаря. Революционните процеси са нелинейни. Не знаем и не можем да знаем какво точно ще стане, щом видим Борисов да се качва в камионетката с вързани отзад ръце. Ще бъде като в първия ден след сътворението. Дали ще съмне с ГЕРБ на другия ден? Какво ще стане с ДПС, щом Доган и Пеевски се разходят с белезници пред камерите? Предстои да видим с интерес. Ще има ли все пак партия или коалиция на Радев? Как ще се преструктурира дясното? Как ще се погаждат левичарите и твърдите десни в ДБ? Доколко българският капитализъм и евроатлантизъм ще се отъждествяват за „сериозните“ хора с персоната на Борисов? Колко олигарси ще потънат с него? Какво ще стане с прогерберското крило в ръководството на БСП? Какво ще остане от „патриотите“? Ще останат ли и каква ориентация ще приемат „Възраждане“ и „Боец“? Въпроси, въпроси.
Защо имаме тъкмо революция, а не пак контрареволюция?
Защото става дума за свалянето на особено зловреден, противозаконен, антинароден, диктаторски, клептократичен режим в угода на малцинство олигарси, бюрократи и герберски клиенти, и заменянето му с демократично управление с честни избори, върховенство на закона и активен граждански контрол върху всяка бъдеща власт. Става дума и за премахването на особено одиозен, нагъл, примитивен мутренски режим и замяната му с просветено, цивилизовано управление. Имаме мегдан за прогресивно развитие! Може би най-важното: у младите, които са острието на революцията, вече е значително отслабена нетолерантността към лявото. От възрастните над 60 г. 83% са носталгици по соца. Но и при младите до 30 г. носталгиците преобладават, макар с малко. Българите вече отказват да бъдат разделяни, противопоставяни и яхани на тази основа.
Може ли революцията да не успее?
Не може. Жребият е хвърлен. Тя ще продължи до успех, може и на приливи и отливи, но войната на свободното гражданство срещу мутрорежима ще е вечна – противоречието им, казано по марксистки, а антагонистично – не може да бъде „снето“, освен с унищожаването на едната от страните, или на общата основа, която ги е породила.
Как може революцията да ускори успеха си?
С повече активност на свободното гражданство и с повече единство. Скоро свършва отпускарският сезон – нека всяка вечер има пак толкова хора на площада, колкото в звездните мигове през юли, когато се говореше и за „85“ хиляди, и за „100“ хиляди. Това ужасява и поболява ГЕРБ и приближава развръзката. Наближава есента и зимата, наближава стоварването на икономическия ефект от коронакризата.
Колкото до единството, ние сме широка тематична коалиция, която се обединява от две-три конкретни искания: оставка на Борисов, оставка на Гешев, служебно правителство на Радев, което да осигури честни избори. Всички хиляди други въпроси, в които се различаваме, оставяме на гардероб и ще си ги гледаме после, след победата. Левите не бива да се оплакват, че на Орлов мост метъли си тръскали косите и че младите щели да гледат филм за киевския майдан. Десните не бива да се оплакват, че Шипка била иззета за партийни цели. Тези партизански приказки трябва да бъдат оставени до победата. Както младите скандират, „няма леви, няма десни, всички сме бесни“. Всеки фактор, помагащ за тормозенето на режима, за по-скорошното му падане, трябва да се използва максимално.
Гражданите, които симпатизират на революцията, но заемат изчаквателна позиция, не бива да се дразнят от блокадите на кръстовища и другите временни неудобства. Ясно е, че случките като бабата с бастуна, зъболекарката, газеща хора на полусъединител и политологът с татуировките са герберски провокации. Политологът вече се извини, значи мисли за утре, зъболекарката – не. Тези инциденти не бива да получават такава широка разгласа. Не бива да се ловим и на плитките капани на ГЕРБ за конституции и други тъпоумия, целящи да предизвикат дискусии по същество, в които не само да забравим за какво сме се събрали, но и да започнем да спорим помежду си и дори да се съгласяваме с ГЕРБ по отделни пунктове. Никакви дискусии с ГЕРБ, оставка и точка! Трябва да знаем също, че всеки ден ще слушаме плачове за Париж и колко е грозна революцията. Тя е толкова грозна, колкото контрареволюцията я принуждава да стане. Засега революцията ни е въздушно-копринена в сравнение с френските жълти жилетки, американските расови безредици или гръцките микровойни.
Какво преживява сега Борисов и колко още ще издаяни?
Казват, че се бил спазарил за кожата си. Не вярвам! Никой сега не може да му даде никаква гаранция, дори да иска. Борисов е страхлив и се бъхти като „скот в скотобойна, върти се – в очите му ножа“. Той обаче, да не забравяме, е преди всичко нарцисист (narcissistic personality disorder) и има нужда от всекидневни нарцистични доставки, хвалене, подмазване (narcissistic supply). А няма вече месец и половина. Това му предизвиква душевни и физически страдания, сравними по интензитет със страха, изпива го, пресушава го. Болката на Борисов от черните чували пред къщата му в Банкя беше истинска! Всекидневните нападки, обиди и подигравки, които сигурно за пръв път стигат до ушите и очите му през разнищилите се филтри на ГЕРБ, и които преобладават дори на стената му във фейсбук, му докарват постоянни конвулсии на нарцистичен гняв (narcissists rage). Но страхът му пречи да му даде публичен израз. И това допълнително го пресушава. Сдържането на гнева не може да е безкрайно. Предполагам, постоянно тормози околните си, които го избягват и се ужасяват от него.
Преди две седмици гледахме във Варна чудесната местна постановка на операта „Макбет“ от Верди, напълно на равнището на Метрополитън опера в Ню Йорк (която всъщност не работи и от първи април уволни всичките си музиканти). Борисов сега изживява нещо подобно, но не величествено като у Шекспир и Верди, а фарсово, в чалга аранжимент. Краят на феномена Борисов ще е ужасен – много му се насъбра да изкупува, твърде далече отиде, за да има връщане или тихо оттегляне с пазарлък като Елцин. Ужасен край, за поука и назидание, за морално очистване и възраждане на нацията.
Каква е разликата между нашата революция и белоруските протести?
Вижда се по ролята и по реакцията на ЕС. В Белорус има събития, подклаждани от ЕС и предизвикали мигновената му реакция. У нас имаме автохтонен процес, който все още не може да обърне на себе си вниманието на ЕС. За разлика от 2013 г., когато посланиците на Германия и Франция всекидневно наливаха масло в огъня срещу Орешарски. Ясно е, че ЕС в сегашния си вид с ЕНП напред, крепи ГЕРБ, своята креатура. Нашата революция значи излиза, че е напук на ЕС, макар да не е чак „против ЕС“. С това казваме, че най-сетне имаме българска европейска политическа нация, на която не ѝ пука от сегашния ЕС, защото самата тя Е Европа и не се нуждае от ничие признание. Тази именно нация не може да продължи да живее под мутрорежима. А ЕС в сегашния си вид е пътник, както си говорим от няколко години вече, и не може да ни влияе сериозно. Без значение за ситуацията у нас ще е и „Козяк“, особено в преизборния и преходния период до януари и нататък. Мисля също, че Евгений Дайнов не е прав за Беларус, че изживявали своята 1990 г. Там най-вероятно протестите няма да успеят – примерът на майданска Украйна им е твърде близък.
Какво да се прави с „мисирките“ на Борисов?
Да ги водим старателно на учет и да не ги допускаме утре да обърнат пак хастара и да ни се появят – ни лук яли, ни лук мирисали. Гледам, че и ИПИ критикуват за нещо си ГЕРБ, Огнян Минчев дава във фейсбук експертни съвети за бъдещите избори. Никога няма да забравим и простим подлата роля на казионните НПО за укрепването на мутрорежима и преченето им на появата на истинско гражданско общество у нас. Слава Богу, то най-после се роди въпреки тях. Тези чужди НПО няма да имат място в България и техните хрантутници ще познаят горчивината на хляба, изкарван с честен труд.
Чувам, че колегите се оплакват много от артистите, едва ли не като съсловие – тези дни бях удивен от душевната мизерия на някога големия Георги Мамалев. Понеже го помня от време оно, а сегашните звезди не ги знам. От писателите се оплакват, че нехаят вече колко е красив протестиращият човек, както мислеше живият класик Георги Господинов в 2013 г. Жална е ролята на евродепутата Андрей Слабаков като герберски лакей. Човекът за пръв път се видял с пари в джоба, Страсбург му станал като таквоз... и дето се храни, там хвали. Силното присъствие на Николай Милчев във фейсбук е безценно писателско изключение. Захари Карабашлиев с два месеца закъснение научи за снимките с кюлчетата и пачките. В 2013 г. хвалеше „умнокрасивите“ и окайваше „грозните“ протестиращи.
Колегите журналисти, които от години – или пък изненадващо напоследък – се опетниха с медиен слугинаж на ГЕРБ – по-груб или по-фин, няма значение – според мене не бива да продължават в професията след падането на режима. Добре ги знаем кои са, спестявам им имената от галантност. Лично никога няма да забравя и простя професионалното им и човешко падение тези месеци. Да се възмущаваш, че протестиращите хвърлят яйца, без да отрониш думица за брутално пребития пред камерите от полицаите (или паравоенните) предишната вечер младеж – за мене е дъното на нравственото и професионално падение на журналиста. Никакъв страх за работното им място или от други репресии не може да оправдае такова падение. То е доброволно, с хъс. То е продаване душата си на дявола. Като доносничеството на ДС някога. Какво получават в замяна от рогатия – е загадка, която бих искал някога да науча.
Петте вечери и сутринта, които прекарах на площада в София, и трите вечери във Варна, ми бяха щастливо преживяване. Срещах много щастливи хора. Голяма беше радостта ми да протестираме заедно с племенниците ни, които бяха активни на паважа лятото на 2013 г., вече на същата страна на барикадата. Чувствах се у дома си, както бях и на „Окупирай „Уолстрийт“ в 2011 г. и на митингите на Бърни в 2016 г. Никога не съм бил повече у дома си на Ларгото, по „Царя“, пред СУ, на Орлов мост сред палатките. Децата, които избутаха кофите за смет в средата на „Сан Стефано“ за блокадата на БНТ, после си ги върнаха на местата. Момичета бяха. Чудесни деца! Гражданка по пеньоар излезе от кооперацията срещу някогашното „Телевизорче“ да се скара нещо и племенницата ми, журналист и поет, рече гневно: „Това е революцията, госпожо с ролки, и ще я имате всеки ден, ако гласувате за ГЕРБ!“
Революцията от 2020 г. е кулминация и край на 31-годишния ни „преход“, в който най-после народът, препатил и капитализма по нашенски, и още незабравил социализма по нашенски, и обогатен с опита и духа на младите, станали европейци и пожелали достоен живот у дома си, стана „себе си“. България се нормализира. Достойният живот вече не е лукс, а предмет на широк обществен консенсус. За 31 години „народът порасна на няколко века“. Иска да поеме съдбата си в ръцете си. И това е най-ценното и може би единственото ни достижение на „прехода“.