Преди около два месеца, малко след първия голям пристъп на епидемията, започнаха едни банални сблъсъци между управляващи и опозиция. Кога през седмица, кога през ден, на обществото се сервираха екзотики и абсурди с претенцията, че така се правели модерните демократични протести, пише в свои коментар за Епицентър Владимир Костов.
Ето така, без предупреждение, без поемане на политическа отговорност от когото и да било, българската държава и общество се оказаха въвлечени в актуалната фаза на най-рушителния процес на последния век. Имам предвид подкопаването на семейната и националната основи на човешкото общество и заменянето им или с авторитарна бюрократична диктатура /фашистка, национал социалистическа, комунистическа – няма значение/. Или с хиперболизация на правата на индивида, изолирането му и подчиняването му на тази основа пак на всемогъща бюрокрация /либерализирана, глобализирана, джендъризирана – все тая!/
В никой момент от века България не е била, по нечие благоволение, извън рушителния ход на този процес. Българският народ изстрадва своя дял, като толкова други, от несправедливостите, наложени от победителите в първата световна война. А и от последвалите прояви, както на национал социалистическите и на комунистическите диктатури, така и на агресивната глобализация на световната икономика, осъществена при лидерството на водещите капиталистически държави.
След 1989 година – отново като на другите – и на българското общество и нация беше обещан преход към нещо ново, различно. Не мина много време, и се видя, че и след 1989, така както преди, продължава борбата на бюрокрацията срещу основите на семейството и нацията, като терен за естествена реализация на човека. И подменянето им с илюзията за свръхсвободни личности, по същество ефикасен параван на диктатурата на бюрокрацията /с каквито и шарени етикети да бъде представяна последната/.
Съвпадение, или и друго, но точно три десетилетия след формалното обявяване на края на диктатурата на партийната бюрокрация, изградена по съветски образец, България, член на ЕС и на НАТО, е прицел на мощна политическа диверсия. Зад декора на обществено недоволство от управляващите /какво по-нормално, ако е осъществявано отговорно и нормално?/ се търсят пътища и средства да се прегради на България възможността да води желаната българска семейна и национална политика. Както това опитват да правят Унгария, Полша и – в една или друга степен – и някои други европейски страни.
Съзнаваме ли, че това е може би нашата най-голяма и най-важна битка в този век? И че друг не може да я води и спечели вместо нас? Така е и с останалите страни, членки на ЕС и НАТО, или на други съюзи и обединения. Всяка според интереса и съзнанието, което има за себе си, води своята борба на този терен. Печели или губи. Признава, че губи, или се самозаблуждава, че загубата ѝ носи печалба. Защото съществуващите съюзи и тяхната политика, са от друго време. Когато водената срещу семейството и нацията унищожителна атака от страна на бюрокрацията не бе разкрила още лицето и същността си.
Диверсията срещу българското семейство и нация се подема, защото тези, които стоят зад нея, разчитат на успех. И само българското общество е, което може да превърне тази диверсия в печеливш шанс за България. Като ѝ се противопостави, максимално сплотено в името на традиционните български семейство и нация.