Вчера Гергана Пирозова беше на гости на Лили Маринкова в студиото на ФАКТИ. Падна ми се аз да го свалям това интервю, та ще прощавате за късното му качване – спирах да си водя бележки, за да ви занимая с тях днес.
Този фестивал в Лом, за който Пирозова говори съм го посещавала няколко пъти. Играла съм, смяла съм се, пяла съм – и на сцената, и извън нея. Разхождала съм се по крайбрежната улица на Лом, в която в седем сутринта тогава не можех да си купя кафе отникъде. Направиха ми нескафе в хотела, дамата на рецепция от собственото си ме черпи.
Спала съм в хотел с големи прозорци, Дунав ме е вял мощно, докато издуха и сънливост, и кофеинова зависимост за кафе, правено в мока – тук имам една история за една от петте италианки, които не могат да правят паста – Витория, която си държи кафето в хладилника, но това ще е история за друг път.
На прозореца с гледка към Дунав съм писала стихове. Разтърсих се из тефтерите, намерих даже точното хвърчащо листче, на гърба има списък със задължителни книги за 11. и 12. клас - здраво съм се била филмирала, но пък днес се смях. Сложила съм дата под написаното - 24.09.2014 година. Правилно предполагах значи, преди 6 години е било.
Преди 6 години играехме с моите хубави приятели от един любителски театър една комедия там. Не зная какво си представяте, когато чуете Лом, как го виждате този град. На мен сградите в центъра му ми приличат на софийските сгради от това време, личи си, че някога е било богато място. Има големи площади, голяма пешеходна зона, много цветя.
Театралната сцена е в сградата на читалището, в самия център и не е никак малка. Фасадата на читалището отпред като че ли беше ремонтирана, отзад, където сваляхме декори не беше съвсем в добро състояние. Гримьорните си спомням, че бяха с мирис на старо дърво и прах, а огледалата – трикрили и сложени там преди доста време, вероятно с построяването на сцената, защото се виждахме изкривени в тях.
Фестивалът в Лом в кръстен на Кръстьо Пишурката и май по последни данни не първата, но втората постановка някога играна в България е играна в Лом. „Многострадална Геновева“ през 1856 година, където Пишурката играе Геновева.
Няколко пъти съм играла на сцената, от която Караянчева ми обясни как трябва да не използвам метрото, а да ходя пеш. Даже едната година спечелихме голямата награда, беше много радостен момент. Охраната на хотела и обясняваше как се е надявам, че ще спечелим, а три минути по-късно говореше с една друга група – май от Варна, и им казваше, че е трябвало те да вземат наградата.
Та, да се върна към някакво същество. Имаше едни сърби от Ниш, с които две поредни години се засякохме. С тях беше голяма веселба - сърби и българи играят сиртаки в Лом. Срещу тях – митницата, Дунав и Румъния.
С тези сърби се надобавихме в мрежите и понякога, когато ми излязат видимо още играят и видимо са добре. Последно видях, че поставят нещо от Шекспир, носеха едни пищни костюми, такива, които някой е шил по поръчка, защото не може всеки да ги ушие. За справка - нашите костюми винаги сме ги правели на ръка, а в направата им са играли много изобретателност, абстрактност и силиконови пистолети. Не зная откъде идва финансирането на сърбите, но добре изглеждат.
Ще се върна и на другото същество – че в седем часа по иначе хубаво направената крайбрежна в Лом не само нямаше откъде едно кафе да си купя, нямаше и жива душа. Бяхме аз и патиците по Дунав, студа и някое друго коте. Без хора, излезли на сутрешен джогинг, без майки с колички, без хора с кучета, без даже митничари пред митницата. Никой не прави йога в тревата, никой не яде баничка на пейка. По шопски – няма кой да те напсува.
А градът в красив, и по пътя натам е красиво, и околностите са красиви. В центъра видимо фасадите са цветни и нови, има цветенца, има и кой да организира фестивал. Но къде са майките, които да водят навсякъде децата със себе си, за да ни пищят в главите, къде са метълите, които да пият бира по пейките вечер, къде са лелите от моралната полиция, които да ги гледат укорително от терасите си, защото аз не ги видях тогава, а нещо ми казва, че ако хвана извънредно мръсния влак към Лом днес, няма да заваря нищо различно.
И така, нямам особена теза, разказвам си. Пък колко пари се дават за култура, как се дават, има ли обезлюдени райони, защо са обезлюдени, къде е човешкият ресурс на България, разпределен ли е равномерно, възможно ли е, когато аз се събуждам в седем, хората или вече да са на работа, или тъкмо да са легнали след нощна смяна – карай да върви. Вие кога последно видяхте Борисов в театър - без да реже ленти, без нещо да открива, ей така – като зрител? Не се заяждам, наистина питам.