Има нещо дълбоко сбъркано в статута и поведението на институцията "президент" в България.
Докато личностните качества на хора като Жельо Желев и Петър Стоянов компенсираха този институционален дефицит, поведението на Росен Плевнелиев - особено след изтичането на мандата му - и на Румен Радев говори за необходимостта мястото на институцията "президент" в българската политическа система да бъде преосмислено.
От десетилетия витае "във въздуха" предложението за "президентска република" - т.е. за силен президент, глава на изпълнителната власт. За мен това е изключително опасен вариант за концентрация на властта, неподходящ за постокомунистическа страна, доминирана от олигархично управление на шепа хора зад кулисите и техните представители в публичните институции.
Мисля, че ако се променя статута на българския президент, той трябва да остане представителна фигура, избирана от парламента, за предпочитане с квалифицирано мнозинство. Така за президентски кандидати ще могат да бъдат подбирани хора, които по определение нямат силни политически амбиции за бъдеща кариера, уравновесени и с висок обществен престиж. А не както сега - президентските кандидатури да бъдат доминирани от силните на деня, стремящи се да поставят в креслото "президент" човек с максимално ниски шансове да ги конкурира.
И по парадоксалната логика на зле направената сметка - често да се изправят срещу президента в модел на противопоставяне не на политически лидери, а на институции. Изпълнителна власт срещу действащ президент.
Плевнелиев зае позицията "президент" с подкрепата на управляващата ГЕРБ в самото начало на политическата си кариера. Наложи му се да съзрее бързо в процеса на кризата от 2013-2014 г. и да играе значима роля в редица политически решения по време на своя мандат.
Склонността му като действащ президент да заема категорични полярни позиции по определени въпроси правеше странно впечатление. Тази склонност се засили след приключване на мандата му и днес я виждаме манифестирана по отношение на конфликта в Южен Кавказ, където е необходима максимална информираност, балансирана позиция и умереност от страна на българската държава.
Азерско-арменският конфликт има дълга история и дълбоки основания, оценката на настоящата криза по никакъв начин не би могла да приписва пряка едностранна отговорност. Този конфликт въвлича все по-директно официална Анкара, която подкрепя Баку от самото начало на конфликта през 80-те години, а Москва е дългосрочен партньор и ментор на арменската страна също в продължение на десетилетия.
В значителна степен настоящата ескалация има своята обусловеност извън непосредствените граници на Южен Кавказ. Позицията на един президент - няма бивши президенти - се преценява в международен план като повече или по-малко израз на официалната държавна позиция. Крайно време е Плевнелиев да разбере това.
Определени негови крайни оценки във вътрешната българска политика могат да бъдат приемани снизходително като характерови особености.
В международната политика нещата не стоят по този начин.
Автор: Огнян Минчев