Коментар на Владимир Костов
В началото на седмицата се очаква „върхов момент“ в реализацията на така наричаните „демократични протести“ в България. В европейския парламент ще бъде разгледана и евентуално гласувана резолюцията, оценяваща положението у нас, приета в една от комисиите.
Съдържанието ѝ е вече добре известно, за да е необходимо да го повтарям тук. По същество тя е една пропагандна и манипулативна оценка за българската политика от позицията на ултралеви и неолиберали. Търси се на тази оценка да се придаде тяжест и значение като ѝ се даде статута на становище на европейския парламент. И – „облечена“ с този авторитет – да бъде използвана като оръжие в политическата борба в България.
На конкретното заседание на европейския парламент, когато ще бъде разгледана тази проекто резолюция, колко депутати ще присъстват? Ще се намери ли мнозинство от депутати, което да подкрепи вижданията на трийсетината, оказали се мнозинство при гласуването в комисията? С други думи, ще има ли резолюция на европейския парламент по „българския въпрос“, и, ако има, ще бъде ли тя повторение на мнението на трийсетината от комисията, или ще изразява друга оценка? Не се и опитвам да предричам.
Защото убеждението ми е, че главното, което би трябвало да привлече общественото внимание, не е съдбата на конкретната политическа маневра – нито е първа, нито ще бъде последна – а това, което е зад нея, или в основата ѝ, ако предпочитате. И то се отнася до същината на европейския съюз.
Европейският съюз, откакто съществува, и при всички промени досега, остава един съюз на равноправни и самостоятелни държави. Всяка от тях има различна тяжест в различните области, по тази причина и думата на всяка „тежи“ различно. Но решенията по всички важни въпроси се вземат единодушно. Всяка една, макар и да е сама, макар и да е най-малката, има право да блокира с ветото си волята на останалите. И никое становище на европейския парламент, с каквото и мнозинство на депутатски гласове да е взето, не стои над правото на вето на всяка от страните членки.
Очевидно е, че това положение не се харесва, не отговаря на сметките и вижданията на едни или други кръгове на интереси и политически амбиции. Но то е основата, на която всяка страна членка на ЕС, стига да има разбиране и воля, може да отстоява и осъществява своя национална политика, произтичаща от традициите ѝ и от интересите на националната ѝ общност.
Страните, съставящи ЕС, тепърва ще преживяват последиците от „брекзита“ на Великобритания, от пандемията „ковид-19“, от по-нататъшното усилване на миграционните процеси, от климатичните промени, от геополитическите и цивилизационни съперничества и сблъсъци. Обяснимо е, че различни „дълбоки течения на богатства и власт“, търсят пътища за по-ефикасно и, преди всичко, за тях по-изгодно, манипулиране на обществените процеси и специално на тези на управлението. В тази насока като че ли най-често атакувани са именно националните традиции и въплъщението им в съвременна, но национална в смисъла и характера си, политика.
Дано в Брюксел – имам го предвид като място където се взимат решенията за съдбата на ЕС – виждат и чувстват опасността, която представляват „модерните претенции“ да бъде пренебрегвано всичко, което се опира на националната традиция. И съответно правото и дълга, отговорните политици на всяка национална държава да вземат своите решения за пътя ѝ. Обмислено заедно с другите, но решено самостоятелно.
Другият път, по който се разчита на решения взети на „високи бюрократични нива“, само заблуждава, че е по-ефикасен и по-рационален. Отчуждавайки общността – в случая ЕС – от стабилността и богатството на националните традиции, той ограничава потенциала ѝ да се бори за реално свое място в днешния и утрешния свят.
Ако се върнем на „българската тема“ в европарламента. Каквото и да се каже и гласува там, решението по българските проблеми трябва и ще бъде взето от българското народно събрание, в съответствие с българските закони. Това е истинският интерес и на София, и на Брюксел.