Андрей Киряков: Темата за честване на 1400 години от основаването на държавата през 2032 година, не е нова

Темата за честване на 1400 години от основаването на държавата през 2032 година, не е нова, а е лансирана още преди десетилетия. На първо място мисля, че желанието за честване на 1400 години от създаването на България, в близките години, е свързано основно с желанието на някои хора, в рамките на един човешки живот да празнуват и 1300 години и 1400 години от основаването на българската държава. Това наистина звучи примамливо като идея и едва ли има човек, който не би се съблазнил от една подобна възможност.

Все пак всички си дават сметка, че във века на интернет и изкуствения интелект, честването на годишнини, не може да се случи във вида и да повтори мащабите от миналия век. В епохата на глобална комуникация и свободно движение, хората се интересуват от други въпроси и имат пред себе си съвсем различни предизвикателства. Трудно ще бъдат постигнато онова впечатлени от честването на грандиозна годишнина, била тя свързана с основаването на българската държава.

Към днешна дата, не толкова наличието на държава, а хилядолетното наличие на чувството за държавност, видимото и невидимо присъствие на хилядолетна древна история, тук в българските земи и на Балканите, е това, с което ние българите трябва да се гордеем. Ще се учудите, ако прочетете работите на нашите възрожденци от деветнадесети век. Мнозина от тях смятат, че българската държавност започва още от столетията преди новата ера или дори от времето на Троянската война, т.е. от дванадесети век преди новата ера. Според описанието на старогръцкия историк Тукидит, от пети век преди новата ера, тракийското царство, наречено Одриско царство, по онова време заема цялото разстояние между града Византион (на Босфора) и днешната равнина между градовете Ниш и Белград. По протежение юг север, това царство започва от устието на реките Марица и Места, на Бяло море, и се простира до устието на река Дунав, на север. Тоест още в пети век преди новата ера, виждаме описание на българското етническо землище, както и на земите под юрисдикцията на българската църковна общност, такива каквито ги познаваме от времето на късното Средновековие или така нареченото в нашата история Възраждане. В описанията на старогръцките автори за Одриското царство, виждаме описание на една организация, с войска, с данъчна система, с царско управление, с монетосечене, която организация днес наричаме държавност. Виждаме наличие на държавни символи, като определени цветове, спицифични знаци, изображения на растения и животни, като например гроздето, розата, житния клас, царствения лъв/лев и т.н., които са останали като символи на нашата държавност и до ден днешен. Да допълня, че старите поети, философи, географи и историци, говорят за съществуване на тракийски царе и царства, още във второ хилядолетие преди новата ера.

Живелият още във шести век преди новата ера баснописец Езоп, разказва историята за бащата, който имал няколко синове, които непрестанно се карали помежду си. Един ден бащата извикал синовете и подал на всекиго сноп пръчки, който никой от тях не успял да счупи. След това бащата развързал снопа и подал на всеки от синовете по една пръчка, която те лесно счупили. Да, това е басня, разказвана от родения в днешните български земи Езоп, още в шести век преди новата ера, т.е. около дванадесет века преди основаването на Първо българско царство!

Ако навлезем от общото към частното, трябва да отбележим, че сред българските историци няма единно мнение, кога точно е управлявал владетелят наречен Кубрат, известен от изворите също с името Курт, Кроват, Хубрат и други. Името на този владетел е записано в така наречения Именник на българските князе (ханове), като Курт, които управлява или държа (властта) 60 години, преди владетеля Безмер, срещу когото е записано просто три години. Сред това идва Исперих (Аспарух) княз, на страната на Дунава, срещу който са записани 61 години.

В историята на византийския хронист Патриарх Никифор, се говори за владетеля на уногундурите Куврат, племенник на Органа, който въстанал срещу кагана на аварите (управлявали в Централна Европа) в 635 година. Същият Куврат (Кубрат) сключил мир с византийския император Ираклий (610 – 641), който те и двамата спазвали до края на живота си. Така тук виждаме отбелязана годината 635, като начало на някаква независимост, а не годината 632.

Друг византийски историк Теофан Изповедник, говори за обединението Стара Велика България, което е обхваща земите по-скоро на Таманския полуостров, от източната страна на днешния Керченски пролив, а не земите на днешния Кримски полуостров. Кубрат бил господар на племената, живеещи в тези области, около средата на седмото столетие. Според хронистите, той починал по времето на император Констант II (641 – 668), или почти едновременно с него, който император управлявал след Ираклий. Преди повече от сто години, видният български историк проф. Васил Златарски, след съответни изчисления, дава години на управлението на Кубрат 602 – 662 година. Само че, може да срещнем и много други дати, за управлението на Кубрат, според прочита на различните историци.

Ако сега се върнем от частното към общото, онова което трябва задължително да отбележим, е че българската държава, с нейната 1300 или 1400 годишна история, се явява само върхът на една огромна пирамида, или само повърхността на един огромен айсберг, ако може да използваме подобни сравнения. Българската държава е следствие и логично продължение на едни хилядолетни процеси, които са се случвали в нашите земи, на Балканите и в земите околовръст. Като спираме нашето внимание единствено върху тези 1300 или 1400 години България, колкото и много да звучи това на пръв поглед, ние режем поне няколко пъти повече история, която е изконно свързана с това, което наричаме българска държава. А това съзнание, за дълбоката древност и приемственост по нашите земи, е ключово важно за сегашния живот и за творческия потенциал на съвременния българин. Възраждане и установяване на държавност, по нашите земи се е случвало много пъти, през хилядолетията, благодарение именно на чувството за древност, за наличие на традиция, на общи социални и религиозни принципи.