Може и да стане. Ако, разбира се, след петнайсетгодишна пауза БСП най-после спечели парламентарните избори. В момента повечето социологически агенции дават преднина на ГЕРБ. Обаче в случая трябва да имаме предвид поне две обстоятелства. Първо, разликата с основната опозиционна сила е малка и лесно може да бъде преодоляна. И второ, никой не знае как ще се развие епидемичната ситуация. Ако ваксинацията забуксува, ако не спадне бройката на заразените и починалите, доверието към управляващите ще продължи да пада. Вижте какво стана в САЩ.
Доналд Тръмп загуби изборите най-вече защото противниците му успяха да внушат в обществото усещането, че неговото правителство не се е справило с коронакризата. И нищо друго нямаше значение. Нито възстановяването на икономиката, нито успехите в Близкия изток.
Американците гледаха как при управлението на Тръмп броят на починалите от COVID-19 се увеличава, все повече се притесняваха и в крайна сметка гласуваха за Джо Байдън. Това е напълно естествена реакция. Наказваш управляващите, задето не са се справили с пандемията.
Разбира се, БСП жестоко ще сбърка, ако разчита главно на недоволството на хората от лошата здравна политика на ГЕРБ. Избирателите не просто искат да накажат с вота си управляващите. Те искат и да знаят какво по-различно предлагат техните опоненти. И не е работата в това просто да напишеш едни хубави предложения.
Партия, която наистина иска да спечели изборите, трябва да намери начин да обясни тези предложения на хората. По възможно най-убедителния начин. Без мънкане и спънато четене от листчета. И разбира се, всички идеи трябва да бъдат подчинени на една обща концепция. За партия с характеристиките на БСП това може да бъде единствено социалната идея.
Мантрата за „подпомагането на бизнеса“ например спокойно може да бъде пропусната. В България е пълно с десни и либерални формации, които само за това говорят. За сметка на това автентичните леви идеи почти не намират място в партийните документи. Явно мнозинството от авторите им смятат, че е по-модерно да се говори за клъстерна икономика вместо за откриване на работни места. Само че работата е в това не дали звученето е модерно, а дали избирателите разбират какво искаш да им кажеш. И ако феновете на някоя малка градска либерална формация обичат да бъдат заливани с купешки фрази, избирателите на БСП със сигурност не харесват това. Те искат ясни отговори на въпросите си, а не псевдоинтелектуалничене.
Искат да знаят например кога здравеопазването ще престане да бъде „пазарноориентирано“ и кога ще престане да обслужва нуждите преди всичко на състоятелните граждани. В тази сфера социалистическата партия има добри идеи. Като например тази, че парите на НЗОК трябва да отиват само в болници, които не са търговски дружества. Това е справедливо, т. е. парите на всички български граждани да отиват в държавните и общинските болници.
А търговските дружества, каквито са частните болници, както и частните училища трябва да разчитат на пазара. Т. е., ако предлагат качествена услуга, ще има хора, които ще пожелаят да я купят. Богатите хора в България вече не са малко. Както каза и самата Корнелия Нинова, цитирайки данните на БНБ, от началото на кризата у нас всеки месец се появяват по 26 нови милионери. Така че частните дружества, т. е. тези, чиято основна цел е генерирането на печалба – били те болници, училища или детски градини – има откъде да си набавят средства. И не бива да получават държавни субсидии. Именно социалистическата партия трябва най-активно да работи за прокарването на тази идея.
Тъкмо на БСП приляга и да води борбата за възстановяването на прогресивното подоходно облагане. Защото именно то изразява в най-силна степен идеята за социална справедливост. Всичко останало от сорта на плоският данък или ниските корпоративни данъци облагодетелства една миниатюрна група от богати хора. И БСП има невърнат дълг в това отношение. Защото именно Тройната коалиция, в която социалистите имаха най-голямо присъствие, въведе плоския данък.
По онова време БСП на практика се беше превърнала в класическа либерална партия и беше изоставила базисните леви идеи. А както научихме от случилото се в редица европейски държави, това е най-сигурният начин за маргинализирането на една социалистическа партия. БСП все пак прояви някакво чувство за самосъхранение и навреме успя да избегне свличането в либералната бездна. Решителният момент на отдръпването от пропастта беше категоричната и много правилна съпротива срещу приемането на Истанбулската конвенция. Един документ, който само привидно защитава правата на жените, но всъщност е насочен към затвърждаването на безконтролната власт на соросоидните неправителствени организации и тяхната идеология. Една от причините за краха на класическите леви структури в цяла Европа се състоеше във факта, че те бяха превзети от питомци на соросоидни университети или от храненици на самия Сорос. Лека-полека тези партии изоставиха автентичната лява идеология и се превърнаха в защитници най-вече на всевъзможни етнически, религиозни и най-вече сексуални малцинства.
Като едното нищо и БСП щеше да се превърне точно в такава партия. И тогава нямаше да бъде най-голямата опозиционна сила и нямаше да се бори за първото място с ГЕРБ. Щеше да се превърне в една миниатюрна партийка, която се конкурира с „Да, България“ за „престижните“ 6-7-о място в класацията. За щастие ръководството на социалистическата партия този път реши да се съобрази най-вече с вижданията на своите избиратели, а не с директивите от чужбина.
Именно съобразяването с мнението на избирателите е главното условие за успеха на всяка партия. Десните и либералните партии в България например могат да си позволят да прибягват до антируска риторика. Не само за да угодят на чуждите началници в Брюксел и Вашингтон, но и защото сред избирателите им има хора с подобно мислене. Само че огромната част от електората на БСП има добро отношение към Русия. И се отнася с доста силно подозрение към проповядването на „евроатлантически ценности“. Лидерите на социлистическата партия са длъжни да се съобразяват с този факт. Те не могат да приветстват нито зачестилото гонене на руски дипломати от страната ни, нито ентусиазма, с който една част от политическия ни елит приема участието на България в инициативата „Три морета“.
Всъщност Триморието е нещо като Истанбулската конвенция. На повърхността са сложени едни много красиви лозунги, под които всеки нормален човек веднага би се подписал. Обаче истинските цели и на двата проекта нямат нищо общо с декларираните намерения. При „Три морета“ се говори за задълбочаването на интеграцията между 12 европейски държави, разположени в региона на Балтийско, Адриатическо и Черно море. Всеки би искал по-силна интеграция, нали?
Само че истинската цел на Триморието е не тази, а допълнителното антагонизиране на отношенията на тези държави с Русия. И ако за участнички в проекта като Полша, Литва, Латвия, Естония с техния параноичен страх от Русия подобна истинска цел не представлява проблем, съвсем не така стоят нещата с България. Никой тук няма интерес държавата ни да се превръща в поредния русофобски бастион.
Ето защо няма никаква логика който и да било български политик да проявява особена активност по този проект. А за политици, свързани с левицата, това е особено абсурдно.
Ако БСП не прекрачва червените линии, за които стана дума дотук, ако отново не влезе в капана на вътрешнопартийните войни, тя има всички шансове да спечели и парламентарните, и президентските избори през следващата година. И съответно Корнелия Нинова може да бъде следващият български премиер. Тази смяна би имала смисъл само ако постави началото на кардинална промяна в начина на управление на страната. Защото само да заменим един министър-председател с друг, пък бил той и от друг пол, а всичко останало да остане същото, това е безсмислено упражнение.
Автор: Петър Волгин
Източник: "Ретро"