Коментар на Валентин Хаджийски за "Гласове"
Заклинанията на Хилари в „Уошингтън Поуст“ в понеделник срещу „белотата“ (whiteness), историята с американския Павлик Морозов в рокля, трогателно разказана от „НЙ Таймс“ в сряда и цензурирането в социалните мрежи и на бившия конгресмен Рон Пол – либертарианец, нямащ абсолютно нищо общо с Тръмп, покрай други неща, ме подтикнаха най-после да употребя първо наум, после и писмено, думата „либералфашизъм“.
За по-младите читатели – заглавието ми е парафраза на известния на нашето поколение съветски документален филм на Михаил Ром „Обикновен фашизъм“. Не сложих „либералфашизъм“ в заглавието – да не дразни прекалено, защото ще се асоциира с „феминацизма“ на американските консерватори от миналото десетилетие и ще напомня на „аграрфашистите“ и „социалфашистите“ на българските леви сектанти в БКП от 1920-те и 30-те години – те погрешно наричали така земеделците и социалдемократите.
„Левосектантска“ и крайна ли е обаче оценката ми? Псевдолиберализмът в САЩ изглежда да има вече всички белези на фашизма. За разлика от „тръмпизма“, с който либералите все ни плашеха в 2016 г. и продължават да ни плашат, че „не си отивал с Тръмп“. Страшният кандидат-диктатор Тръмп от кориците на списанията в 2016 г. се оказа непохватен чирак в сравнение с „демократичните“ си опоненти.
Читателите може би си спомнят какви картини на бъдещето ни рисуваше Робърт Райх, ако Тръмп или друг десен популист спечели президентски избори в 2016 г. В тях имаше утопичен антиглобалистки популизъм в духа на „селското въстание“, но не много от класическия фашизъм: изгонване на нелегалните имигранти и забрана на имиграцията от Латинска Америка, Африка и Азия; високи вносни мита, забрана за US компании да местят и аутсорсват дейности в други страни; забрана за печелившите компании да уволняват работници, да режат заплати и социални придобивки; напускане на ООН, Световната търговска организация, глобалистките търговски договори, Световната банка и МВФ; прекратяване „намесите“ в други страни; отказ да се плащат лихвите по дълга към Китай и прекратяване търговията с него, ако той не въведе свободно плаващ валутен курс...
Много малко такива мерки обаче се осъществиха при Тръмп: напускането на глобалистките търговски договори, затягането на имиграцията – и двете всъщност полезни за американските работници, вкл. небелите. Колкото до очакваните от Райх ограничения на инвестиционното банкиране и конфискационни данъци за балансиране на бюджета – за тях въобще и не стана дума при Тръмп. Всъщност настана небивало рязане на данъци за корпорациите и богатите и финансовите пазари пробиха тавана. Макар милиардер, работещ в интерес на (една – „патриотична“ – част от) едрия капитал, Тръмп умело флиртуваше с работниците и дребните бизнесмени, като им говореше демагогски, но приятни за тях неща, които за наивните звучат направо квазисоциалистически.
По отношение на вътрешната политика и опасността от диктатура на Тръмп пък нека си спомним мрачните прогнози на Робърт Кътнър, според когото още с войната срещу тероризма, патриотичния закон {Patriot Act), цифровата национална сигурност и всеобщото следене още от времето на Буш II и Обама САЩ бяха станали Оруеловска държава. Ако дойде на това отгоре и президент Тръмп, вещаеше Кътнър в 2016 г., хвърлете в миксера най-лошите ексцеси на Никсън; Едгар Хувър, първият шеф на ФБР; „Червените бригади“ (Red Squads, тайната политическа полиция в САЩ в края на ХIХ и началото на ХХ век); южните шерифи, злокобно смигащи на бялата тълпа... разбъркайте всичко с личната злонамереност на Тръмп... и ще почувствате коктейла!
Aмерика при Тръмп, пишеше Кътнър, щяла прилича на „нелибералните, номинални демокрации“ като Русия, Унгария или Турция, дето дисидентите биват сплашвани, опозиционните медии едва кретат, гражданското общество е ерозирано и изборите са нагласени тъй, щото опозицията никога да не дойде на власт. Тръмп бил дал достатъчно сигнали, продължаваше Кътнър, той нямало да признава конституционни ограничения, щял да наказва медиите, да си разчиства сметките със съдиите, да използва наети тълпи за сплашване на опонентите и да атакува бизнес интересите им.
По-конкретно Кътнър предвиждаше, че диктаторът Тръмп щял да изисква абсолютна лоялност в администрацията; в това отношение щял е по-твърд от Джонсън, който търпеше вътрешна опозиция за Виетнам в лицето на собствения си военен министър Р. Макнамара и сам се отказа да търси преизбиране... Като Никсън Тръмп щял да създаде своя специална служба, ако ФБР и ЦРУ не му играят достатъчно усърдно по свирката.
Щял да установи партиен контрол над трите власти. Щял превърне имиграционната и митническа служба (Immigration and Customs Enforcement, ICE) в гестапо срещу имигрантите, особено мюсюлманите и латиноамериканците. Щял политизира данъчната служба (Internal Revenue Service, IRS) да преследва политическите му врагове, особено „прогресивните“ организации, регистрирани като сдружения с нестопанска цел и освободени от данъци, за да ореже доходите им.
Щял да развърже селективно наказателно преследване на враговете си с помощта на политически лоялни прокурори. Щял да използва бюджета и назначенията в администрацията, за да торпилира работата на агенциите за защита на работниците и потребителите като Министерството на труда, EPA (агенцията за опазване на околната среда) и FDA (администрацията за храни и лекарства), и да блокира работата им по закони като този на Дод-Франк за регулиране на Уолстрийт. Щял да мачка профсъюзите. Да праща паравоенни тълпи в духа на южните vigilante bands, може би и Националната гвардия, за разгонване на протести срещу режима. Щял да използва като Буш II терористичните нападения и природни бедствия за засилване на полицейската държава и увеличаване на правомощията си. Щял да си играе с медиите на фаворити и врагове. И т.н.
Много малко от прогнозите на Кътнър се сбъднаха при Тръмп: напускането на Парижкото споразумение за климата, желано от енергийния сектор и от работниците в него; орязването на бюджета на САЩ за политическа и пропагандна намеса в чужбина, вкл. на парите за българските седесарски НПО, на което мерки голямото мнозинство българи открито симпатизираха; плюс подпалваческите реплики на Тръмп, наливали бензин в огъня на размириците – от Шарлътсвил до нахлуването в Капитолия на шести януари и загадъчното му изказване за американските военни от петък.
Интересно, повечето мрачни прогнози на Кътнър бяха осъществени, но не от Тръмп, а от демократическите му опоненти. Либералфашизмът усвои всичко, от които уж се ужасяваше у тръмпизма в 2016 г. Като кривото огледало, в което образът излиза по-голям от оригинала.
В битката си с диктаторската заплаха „Тръмп“ (до голяма степен въображаема) либералите сами развиха всички белези на вирулентен, агресивен и всеяден либералфашизъм.
Беше време, когато се съкрушавах тук от злодействата на американското „консервативно движение“ и „чаеното парти“, от номеклатурщината и фанатизма на десните апаратчици. Те сега ми изглеждат бледни, болни теменуги пред новите ярки постижения на либералфашистите. Безликият Майк Пенс ми се вижда фин джентълмен с писмото си до номенклатурната костенурка Нанси Пелоси, която се оказа, че била назначена за представител в Конгреса от напускаща заболяла съпартийка на собственото ѝ място (наследено от мъжа на последната) и оттогава 37 години не била участвала в първични избори, а била автоматично преизбирана.
В предишните ми коментари за А. Райчев и К. Стойчев стана дума за диалектиката като принцип на мисленето и на реалността, с която то се съотнася. Чудна е диалектиката на нещата и идеите, които преминават неусетно в своята пълна противоположност. Скоро писах тук за нуждата от „деболшевизация“ на американските либерали. „Деболшевизация“ е стар термин; тогава болшевизмът еднозначно се приемаше за нещо лошо. И сега мнозина наричат либералите „болшевики“: от Тръмп, който бе блокиран в социална мрежа ( не казвам коя – да не ме блокне) затова, че пусна логото ѝ – синьо птиченце – в червено и със сърп и чук, та до нашите български леви, които понякога уточняват, че либералите били „ултралеви“, „троцкисти“. Дори и да не ги наричат „болшевики“, всички ги смятат все пак за „леви“, „левица“. Защото нали: малцинства, аборти, гей-бракове, замяна на думите като „син“ и „внучка“ с полово неутрални и т.н. „леви“ антики.
Либералфашистите не са леви
Първо, абсолютно недоразумение е да наричат тези хора „левица“. В момента те са авангардът на най-реакционната, лакома и агресивна част от глобалистката финансова олигархия. И са си десница пар екселанс.
Само класовите определения имат смисъл в политиката. Хората винаги ще си остават наивни жертви на заблуда, докато не се научат да виждат зад всевъзможните политически, идеологически, правни, расови, националистически, етнически, полови, религиозни, културни и пр. съображения и спекулации интересите на едни или други икономически класи. Това е от Ленин, но е напълно вярно, както всеки разбира, ако се понапъне. А че олигархията днес джитка по шорти и джапанки, а не с бастони, дебели шуби и пури, посръбва комбуча, а не скоч, и нагъва киноа вместо бифтек, е с нулево значение. Социалните мрежи подкрепят сляпо Байдън не за сините му очи, а защото очакват от него да ги спаси утре от резонни антимонополни мерки и данъци. То е съвсем просто: бизнес, братче.
Само две думи за Троцки: защо либералфашистите не са „троцкисти“? Лев Троцки е командващият Червената армия в Гражданската война комисар (Сталин му е подчинен) и водещият болшевишки пропагандист; дълго време е вторият авторитет в партията след Ленин. Свален и прогонен от СССР от Сталин, защото продължава да проповядва „перманентна“ световна революция и когато става безвъпросно ясно, че СССР ще си остане самотна социалистическа държава и ще живее в капиталистическо обкръжение. В чужбина Троцки продължава борбата със Сталин и сътрудничи с антикомунистическите сили в САЩ, като подло топи тамошните комунистически ръководители-сталинисти. Убит в Мексико от испански комунист по поръка на Сталин. Комунистическото движение на Запад дълго време се разделяло на сталинисти и троцкисти – във Франция доскоро ги имаше и двете партии, а в 1953 г. френски комунисти като Сартр, Арагон, Елюар и Пикасо са си още чисти сталинисти. Троцкизмът е „глобализъм“ и износ на революция, но комунистически глобализъм, идеология на комунистическата световна революция. А не глобализъм на капитала. Да, Ленин и Троцки са получавали конюнктурна помощ и от американските капиталисти, и от немския имперски щаб – но това не променя факта, че са комунисти, борци срещу капитализма. Враговете на моите врагове са мои приятели, но само като временна конюнктура.
Второ, да си спомним, че фашизмът е „открита терористична диктатура на най-реакционните кръгове на финансовата“ олигархия – съвсем леко перифразирайки Георги Димитров. Той наистина говори и за шовинизъм, а днес говорим за глобализъм. Класовата природа на фашизма обаче е безвъпросно дясна. Всичките му други оперения – националистически, расистки, „работнически“, „социалистически“, „джендърни“, лайфстайлни – са само оперения. Лайфстайл лозунгите на либералфашизма в САЩ са предназначени да разделят перфидно масите по цвят на кожата, пол и полова ориентация, религия и културни особености, вместо да се обединят в защита на икономическите си интереси против олигархията. Лайфстайл лозунгите са оръжие за масово оглупяване, weapons of mass distraction.
Отликата на расизма на либералфашистите от расизма на нацистите е тънка – сега „добри“ са малцинствата, а „лоши“ – мнозинствата; при нацистите беше наопаки – злодеи бяха малцинствата – евреите. циганите. У Хилари злодеи сега са белите хора, особено белите мъже. Щурмувалите Капитолия са според нея „бели супрематисти“, „теоретици на конспирацията“, хора с „нереални претенции“. Всъщност те са работници, дребни предприемачи, бивши или настоящи военни и полицаи – хора, губещи от глобализацията и от расисткото (против белите) въстание на BLM.
Разликата на фашизмите е несъществена. Винаги злодеите се търсят не там, дето са. Никога няма да забравя снимката на берлинските работнически казарми от 1930 г., дето от половината прозорци се вее червено знаме със сърп и чук, от другата половина – червено със свастика. Едни и същи работници попълват редиците на милициите Ротфронт и SA. Днес BLM и „Антифа“ реално се превърнаха в SA-щурмоваци на либералфашизма. Без въобще да го разберат.
До средата на юни м.г. безусловно симпатизирах на протестите срещу полицейското насилие, в които участваха и децата ми. След началото на „фойерверковото въстание“ (Тhe Firecracker Rebellion of 2020 – мой термин) на черната декласирана младеж срещу белите през втората половина на юни т.г. бързо се преориентирах. Всеки расов, полов, националистически или подобен „лайфстайл“ протест, дори и абсолютно справедлив в началото, ако продължи изолирано от класовите си корени за по-дълго време, има всички шансове да се превърне в резерв на фашизма.
Ама я чакай, ще ми кажат, какъв ти фашизъм у демократите? Нали ти сам писа, че в Дем. партия имаше „народно въстание“ лятото на 2019 г., че почти всички кандидати за президент прегърнаха лозунгите на социалиста Бърни от 2016 г.?
Да, така е – Бърни, АОК (Александрия Окасио-Кортес) и други са левичари и можем спокойно да ги наречем „социалисти“. А лозунгите им печелят популярност, защото мнозинството млади американци вече симпатизира на социализма. Но от август 2016 г. Демократическата партия е в ръцете на либералфашистите. Те и хората, които им дават парите, не са доволни от левия завой на партията и ясно си го казват. Дори случайно някои от левите да получат утре постове в кабинета на Байдън, няма да могат да свършат много и ще бъдат изолирани. И ще се тюхкат, тъй като те и техните ентусиазирани млади привърженици по места имаха голям принос за победата на Байдън с гласуването по пощата от милиони досега политически неактивни хора от малцинствата, която накрая стана победа на либералфашизма. Социалистите изиграха ролята на примамка, както и у Хитлер социалната демагогия винаги бе на линия да заблуждава и манипулира масите – заедно с националистическата истерия.
Бясът, с който се нахвърлят върху отиващия си Тръмп либералфашистите и присъдружните им „дълбока държава“, хай-тек корпорации и медии, не ни учудва много – друго отношение към него не сме и видели от деня на победата му в 2016 г., която те никога не признаха. Но сега има съществен нов момент. Ако победата на Тръмп в 2016 досега се твърдеше, че се дължала на руската помощ, сега демократите признават, че това не е вярно (уж пак имаше сериозна руска намеса) и че те се страхуват от популярността на Тръмп. Те са наясно, че в 2020 г. го победиха само благодарение на COVID, гласуването по пощата и съпътстващите особености на вота. Не казвам, че победиха с измама, но победиха при уникално стечение на обстоятелствата, което няма да е налице в 2024 г.
Странно е, че макар в. „НЙ Таймс“ да признава, че демократите напълно изтърваха американската работническа класа (от всички цветове на кожата), която отиде при Тръмп – и този някога много добър вестник, и всички либералфашистки медии, говорещи глави и политици упорито отказват да разпознаят в лицата на щурмувалите Капитолия американските работници (вкл. военни и полицаи) – и въобще хората, загубили от глобализацията; хората, наречени от либералфашисткия историк Ювал Харари „непотребната класа“ (the worthless class). „Постхуманистичната“ утопия на Харари, както показах тук преди две години в „Нищетата на либерализма“, си представя прекрасния нов свят на капитала без работници – един невъзможен свят.
Както казах, според либералфашистите Капитолият бил щурмуван от „бели супрематисти“, привърженици на „теории за конспирацията“ и с „нереални претенции“. Ясно е, че под това се разбират не толкова небивалиците за „QAnon“, „рептилите“ и „кемтрейлс“, с които българският читател е добре запознат, колкото класовото съзнание и класовите претенции на работниците, които засега са в латентно състояние под Тръмповата упойка. Но които лесно могат да се събудят, след като работниците вече са събрани в едно, макар погрешно, място и са изпълнени с ненавист към либералфашисткия естаблишмент.
Преди изборите в 2016 г. прогнозирах, че дори Тръмп да победи, което ми изглеждаше най-вероятно, Америка е твърде голяма, разнородна и неуправляема, за да може да бъде ефективно обяздена от един диктаторски режим. Това си остава вярно и днес и затова либералфашизмът няма шанс да овладее Америка. Едва ли ще ни накарат да си окачим бели звезди на реверите. Едва ли ще забранят класическата музика – освен че Метрополитън опера още не работи. Републиканците вече готвят импийчмънт на Байдън за (украинска и китайска) корупция, доста подобен на първия (украински) импийчмънт срещу Тръмп, който да бъде внесен в Конгреса още на 21 януари. Новият президент ще трябва да се занимава от първия си работен ден и с него, заедно с продължаващото – всъщност антиконституционно след встъпването на Байдън – дело в Сената за импийчмънт на Тръмп, а и с прокарването на новия си кабинет, да не говорим за борбата с COVID и стимула за бедстващите американци.
Но нека признаем, че засега либералфашизмът осъществи немалко от прогнозите на Кътнър от 2016 г. за диктатрурата на Тръмп. Новият президент, по-пригоден за хоспитализация, нежели за инаугурация, идва на власт на щиковете на Националната гвардия, окупирала Капитолия. И подкрепен от „дълбоката държава“ със своя четиригодишен пълзящ преврат срещу Тръмп и от Оруеловото „министерство на истината“ със своите пропагандни кампании като „руската намеса“. Идва на власт сред „всенародни“ кампании, подети от „възмутени трудови колективи“ за масово топене на близки и родини пред ФБР за участие в нашествието на Капитолия; хунвейбински инициативи за лишаване на привърженици на Тръмп от университетски дипломи; от право да летят на самолети; сред призиви за смърт на класическата музика, защото утвърждавала превъзходството на белите... Идва на власт сред експлозия на престъпността (на черните) при съпътстващо COVID-блокиране на съдилищата и затворите и призиви за „дефондиране“ (лишаване от средства) на полицията; сред атаки срещу бизнеса на Тръмп и привържениците му (град Ню Йорк вече му отне концесиите за двете ледени пързалки и въртележката в Сентрал парк); сред рязане на корпоративни дарения за републиканците, които подкрепиха Тръмп в оспорването на изборите... Разбира се, принципът „каквото повикало, такова се обадило“ ще действа и стореното ще се връща като бумеранг при инициаторите си.
Популярни ли са малко сложните възгледи, които излагам? Не: дори най-близките ни приятели тук и нашите пораснали деца не ги споделят напълно или изобщо – поне засега, макар че се опитвам да бъда убедителен и максимално толерантен с опонентите. „Тръмпистите“ в САЩ и България, които мразят демократите, пък обвиняват Хилари, Пелоси, Сорос, Бизос, Гейтс, Зукърбърг, Мъск и всички останали в „комунизъм“, което в САЩ конкретно значи безбожни данъци за трудещите се бедни.
Окуражен съм обаче, че петъчното ми участие в „Дискусионен клуб“ с Велизар Енчев по БСТВ и няколко мои подобни коментара в социалните мрежи получиха добра оценка от доста различни хора.