Протестите, провокирани от ареста на Навални, не оправдаха очакванията на организаторите им, от гледна точка на масовост и интензивност, но от друга страна съумяха да отключат страховете на руския управляващ елит. Получи се междинен резултат, който задава определени шансове за успех, както на властта, така и на несистемната опозиция. И въпросът днес е не колко ще продължат тези протести, а какви краткосрочни и дългосрочни последици те ще окажат върху Русия.
Колкото и социалните и западните медии да се опитват да раздуват мащабите на протеста, те са еднозначно малочислени, дори мизерни, ако ги съпоставим с броя на изведените пак от Навални хора на Болотная площадь преди едно десетилетие. Но се оказа, че вече не броят на хората, а начина на медийното им отразяване е от съществено значение.
Сагата около Навални и демонстрациите в негова подкрепа мълниеносно се превърнаха във водещото политическо събитие за Руската федерация и цялата стратегия на Кремъл постоянно да игнорира и маргинализира „берлинския пациент“ се срина. Последният се превърна в героя на деня, превзе праймтайма на федералните канали и започна да диктува дневния ред дори на руския парламент. Очевидно, Навални отговаря на потребности в част от руското общество, които надхвърлят потенциала на собствената му персона и ефекта от антикорупционните му разследвания. Просто защото мнозина руснаци виждат в сегашната управленска система авторитарен продукт, създаден изключително да обслужва властовия комфорт на Владимир Путин. За тях Навални олицетворява ако не алтернатива на съществуващото управление, то поне контрапункт, който чрез постоянните си предизвикателства към режима носи надеждата, че борбата срещу него има смисъл.
Наистина днешната руска власт изглежда монолитна и внушителна, но точно това я прави крайно недиалогична. И затова всеки, който се осмели да ѝ се „скара“, да ѝ се противопостави открито, причинява обществен резонанс, многократно надхвърлящ потенциала на самото предизвикателство. Това е недостатък на всяка авторитарна система и така се раждат проектите "а ла Навални". Не толкова неговите конкретни действия и послания, колкото смелостта му да се изправи сам срещу властта, го прави разпознаваем в Русия и му спечели симпатиите на Запад.
Разбира се, налице е подозрението, че с дейността си Навални съзнателно или несъзнателно обслужва режима, защото фигурата му закрива възможността да са появи някоя по-ярка и по-харизматична личност, ненатоварена с неговите негативи и способна да консолидира около себе си по-значима част от руското общество. Защото наистина за повече от едно десетилетие „борба с корупцията“, Навални не разчупи рамката на 2-5% рейтинг и нищо не предвещаваше допреди половин година, че може да надхвърли тези граници. След случая с неговото отравяне, а още повече и след изпращането му в затвора, Навални се отскубна от досегашната си роля на „полезния идиот“ и се опита да провокира политически катаклизъм на национално ниво. Засега не му се получи, но се създаде впечатлението, че с малко повече усилия управлението на Путин може да бъде изправено пред сериозно изпитание. Политическото противопоставяне в Русия изведнъж се концентрира около личността на Навални и по-специално около двата антагонистични прочита за него - този за спасителя и този за предателя. Странно е, че аргументите в полза на втория бяха дадени от самите западни приятели на Навални.
Още с пристигането си в Берлин, той бе посрещнат с една излишна помпозност, включваща безкраен ескорт от полицейски коли, мотоциклети и линейки. Плътното ангажиране впоследствие на западните лидери към неговото състояние направиха персоната му да изглежда по-ценна за Запада, отколкото за Русия. И едновременно бе демонстриран неистов стремеж западният образ на Навални да бъде пренесен на руска почва. Което подмени естествените прояви на човешка симпатия с режисирани клишета и ритуална съпричастност. Бяхме свидетели как множество западни наблюдатели открито изразяват недоумението си и порицават руснаците, че след инцидента в Томск не са залели градовете с гневни демонстрации и продължават да изпитват доверие към Путин. Което в крайна сметка се превърна в прекрасен аргумент за кремълската пропаганда, която не изпусна случая да представи всичко случващо се като плод на пропагандата и инсинуациите на Америка и Европейския съюз. Така или иначе, в артикулирането на образа на Навални настъпи определен прелом, който го постави на ново място в руската политическа сцена. От една страна, той излезе от параметрите на поведение, в който Кремъл му позволяваше да се движи, но от друга страна, той все повече се превръща в инструмент на Запада в противостоянието му с Русия. Тази трансформация всъщност предреши сегашната му съдба на затворник. Точно прекалената външна ангажираност с Навални не позволи на Кремъл да прояви великодушие. В днешното противопоставяне между Запада и Русия място за отстъпление не съществува. То може да се обърне в катастрофа за онзи, който „мигне пръв“.
На пръв поглед изглежда, че мачът се играе изцяло в полето на Путин. Разбира се, към момента е повече от наивно да се мисли, че Навални се е превърнал в значим политически фактор или дори в алтернатива на днешната руска власт. Но неговият образ и неговите привърженици показаха, че могат да въздействат върху курса на развитие на страната, така както той е предначертан от Кремъл. Самият факт, че в руското медийно пространство се усили артикулирането на темите за семейното положение на Путин, финансовите потоци около най-близкия му кръг, вече показва определена промяна в руската информационна среда. От друга страна, сблъсъците между демонстранти и полиция поставиха нов „стандарт“ на противопоставяне на управлението, която кара казионната опозиция - комунисти, есери и либералдемократи, да изглежда все по- нелепа. Неслучайно друг ярък критик на Путин - Сергей Удалцов, призова комунистите незабавно да оглавят протестите и да ги превърнат в социален бунт. Позиционирайки се като мъченик, борец с корупцията и любимец на Запада, Навални засега предлага не толкова бъдеща алтернатива за страната си, колкото дискредитира съществуващата. И крайно затруднява функционирането ѝ във вътрешен и международен план. Да не говорим за персоналната репутация на Путин.
Но за Запада конфронтацията с Русия също има критични измерения. По време на своето управление Путин култивира в обществото силни реваншистки настроения, които ако се превърнат в трайно доминиращи, ще изправят Европа и Америка пред пред непознати до момента рискове. Защото е само въпрос на време едно реваншистки настроено общество да получи и съответстващ нему лидер. И тогава днешната „руска агресивност“ ще буди романтично умиление. В този смисъл, опитвайки се да задържат демократичната алтернатива като опция за руското общество, западните лидерите работят за безопасността на собствените си страни. Това че те не разполагат с по-добър инструмент от Навални показва две неща: колко са стеснени възможностите им да влияят на Русия, но и тяхната обреченост да използват тази единствена своя възможност докрай. Така, както намерят за добре. Прекалено силните външни и вътрешни въздействия правят почти невъзможно Навални да възвърне реномето си на самостоятелен политически субект. Който може да надхвърли рамките на миниатюрния модернистки протест и да се превърне в символ на общонационалното недоволство. Което вече може да отключи настъпването на радикална политическа промяна в Русия.
Автор: Георги Георгиев