Отворено писмо
До г-н Станков
Препратка до г-ца Бехар, г-н Фараж и всички за, против и въздържали се българи, които се чувстват такива или вече не съвсем...
Много добре Ви разбирам. Слушам същите истории всеки ден от майка ми. Имам странното чувство, че вашето поколение бая неволи е трябвало да изтърпи и продължава и до днес да търпи. И от немай си къде се оплаква. Друго не може. Предполагам, че няма сили. И както казах, разбирам Ви и дълбоко Ви съчувствам за огорчението.
Но понеже говорите планетарно, реших и аз да споделя моя френски опит. Аз съм по-скоро от поколението на г-ца Бехар. Не я познавам лично, както явно и Вие, и поради тази причина няма как да знам дали тати я е издържал, докато тя си е правела мохабета по баровете, или пък може би не е. Не знам. Но пък мога да Ви кажа, че аз от както съм в Париж, един ден не съм останала без работа. За седем години успях да завърша два скромни бакалавъра, един по комуникации и един по европеистика, магистър европейски науки в Сорбоната и следбакалавърска степен по криминология в Парижкия институт по криминология. От тези седем години имам и 2 години стаж като детегледачка, 2 като барманка и 3 като сервитьорка. Не знам на Вас колко часа Ви се е налагало да разнасяте пици, но аз все още си спомням с меланхолия дните, в които имах лекции от 9 сутринта до 8 вечерта, а след това от 9 вечерта до 5 сутринта бях на смяна в бара. И така, доста години. Не знам защо си мислите, че това, което Ви се е случило е толкова уникално... Може би поколението Ви е такова.
Това, което успях да разбера в Париж е, че в чужбина е трудно да си българин. Най-вече заради хора като Фараж. Ами нормално – като чуждестранните работодателите знаят колко сме изпаднали, използват ни докрай. Не плащат, слагат ни на най-тежката работа, в най-нечовешкото работно време. Абе използват ни. Тези отчаяни и тягостни самосъжалителни наникъде неходещи слова скапват самочувствието. И в чужбина да отидем, не си търсим правата и оставяме да ни тъпчат. Ботуш, галош, сабо, кубинка, все тая.
Г-н Станков, Вие май си мислите, че ако някой посмее със самочувствие да каже, че не сме толкова зле и има потенциал в България, значи или е нелеп префърцунко, който нищо не знае, или мамино детенце, живеещо в розов балон. Ще Ви споделя моето скромно мнение. Извинете ме, ако вече почнах да Ви отегчавам. Аз съм от София, завършила съм Френската гимназия (тази която е към МОН). Но съм отгледана във Враца и в едно селце, Горна Бешовица се казва. На времето там живееха около 500 човека. Сега зимата има 30-тина баби и дядовци. Лятото май се пълни, събирали се около 100 човека. Давам Ви тази информация, та да не ме вземете и мен за някое заблудено софиянче.
Историята, която исках да Ви разкажа, е друга. Ноември месец бях по работа в едно родопско село - Грухотно. Там живеят само помаци. С колегите французи бяхме отседнали в един спа хотел в Девин. На сутринта попитах келнера къде е това село и той, малко потресен, ми отвърна какво ще правя « при тия » ... страшни били, с шалвари...ужас ! И как не да притрепери поне малко моето чувствително сърчице? Леко се притесних и попотих, да не би да водя горките колеги французи на сигурна смърт. А и журналисти при това. Не дай си Боже нещо да стане, ще излезем пак в международната газета. Качихме се на колата, повъртяхме се по родопските завои и искам не искам, стигнахме. Грухотно е мюсюлманско село. Бедно, порутено. Намерихме човека, който търсехме. Бабите с шалвари не ги видях. Естествено, имаше баби. Една от тях за малко не ме осинови. Разказа ми за внучката си, която следвала в Пловдив и внука, който учел за инженер в София. Помагала им, когато можела, с пенсията си – 130 лева на месец. И беше доволна, горда. Та си казах в този момент, че в крайна сметка не е важно колко имаш, а как живееш с това, което имаш. Беднотия, недоимък, мизерия, който както иска, така да го нарича. Аз на това му казвам душевно богатство. То в крайна сметка е най-важно. Ако мога, пак ще отида в Грухотно, при тези сърцати, скромни и добри хора. И при тях има висшисти...е може би няма кинаджии от Тел Авив.
Спирам да досаждам с моите лирически отклонения. Тук май е и мястото за покани. Бих желала да Ви поканя и Вас, г-н Станков, в Париж, за да Ви покажа как не всичко, което хвърчи се яде. За съжаление обаче квартирата ми е 15 квадратни метра и няма къде да Ви настаня. Не ме жалете, за Париж тази квадратура си е цял лукс. Може би се чудите защо още съм тук ? За да докажа на Вас, на г-н Фараж и други българофоби, че в България и в българите има потенциал. Ако не успея, ще си стегна и аз багажите и ще си хвана самолета. А мафията, корупцията и гнилотията, патки да пасат !
С дълбоко уважение,
Ина Михайлова
Послепис: Поздравявам Ви за смелостта и достойнството, г-це Бахар. Похвално е, че бяхте по-смела и бърза от правителството, което първо трябваше да вземе позиция.